— Тогава я вземи — прошепнах аз. — Вземи я от мен.
Тя пусна ръката ми и се надвеси над мен. Беше бледа и искреше като луна в мрака, не вещица, нито пък богиня, а нещо по-ужасно. Сега кожата й беше гладка, а косата й беше дълга и прозрачна като паяжина. Претърколих се по гръб и свих туптящата си от болка ръка към гърдите си.
Над мен мракът беше жив, бунт от форми, сенки, криле и кошмари. Нещо се струпваше около нас, прекалено изгладнели, вечни създания, за които едно тяло не беше достатъчно.
Затворих очи и захапката й вече не ми причиняваше болка, но ме повлече надолу в мрака. Плувах, носех се из него, превърнал се в не-себе си. И все пак бях същият човек като преди. Бях най-ранните си спомени, студени и призрачни, които ме отдалечаваха от болката, водеха ме към бледата луна и към шума на сухите листа. Странната люлка и плющящите завеси с десена им на цветя. Отплувах все по-далече и по-далече, превъртах се в тъмния, застинал въздух и после се приземих.
Бях се свлякъл на каменния под в една изоставена крипта, треперещ в мрака, докато най-голямото страшилище на Гентри, вещицата, с която плашеха децата от векове, се беше надвесила над мен, впила зъби в ръката ми и ме гризеше като кочан царевица…
Поех си дълбоко дъх, гърдите ми изсвистяха и започнах да се смея.
Господарката отлепи устни от ръката ми.
— Кое е толкова дяволски забавно в момента, че те разсмива?
Усмихнах се в мрака и се почувствах замаян, обхванат от внезапна еуфория.
— Всичко.
Тя ме сграбчи за якето и ме разтърси.
— Защо се смееш? Какво искаш да докажеш с този смях?
Но въпросите й бяха толкова погрешни, толкова безсмислени, че само поклатих глава. Не ми беше нужна причина, за да се смея.
Нищо от това, което ми беше взела, не беше изчезнало. Хората и спомените, мислите ми за тях ме заливаха като гигантски вълни, щастливи, уплашени, любопитни, живи… Надигаха се и изпълваха гърдите ми, докато се почувствах прекалено пълен с тях, за да дишам. Бях им толкова благодарен. Това беше любовта. През целия си живот бях убеден, че тя е недостижима за мен, че съм далече, извън нея, но това беше любовта — била е тук през цялото време — и сега вече го знаех.
Трийсета глава
Истината
Подът под главата ми беше мокър и това беше хубаво. Беше изключително. Намирахме се в криптата, в гробището на църквата, и фактът, че това място ме беше приело, означаваше, че и всяко друго щеше да ме приеме. Господарката се беше надвесила над мен, вкопчена в якето ми, и дишаше в лицето ми.
— Какво отвлича вниманието ви от нашата работа, мистър Дойл?
Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше, когато проговорих.
— Аз съм част от това… целият ми живот. Всичко това съм аз.
За миг се чуваше само звукът на собствената ми кръв, която се стичаше от ръката ми и капеше по камъните.
— Тогава ми го дай. — Гласът й беше режещ. Пръстите й потънаха в кожата ми, натискайки точно в меката част в основата на гърлото ми. — Искам страха, искам ужаса в очите ти, когато осъзнаеш, изцяло и напълно, че умираш. Искам да усетя абсолютната ти гибел и няма да спра, докато не я получа.
Кухненският нож беше все още в джоба ми, завит в кърпата. Лицето й се намираше на сантиметри от моето, захилено като оголен от всякаква плът череп.
— Приключих с това — казах аз. — Вече няма да бъда храна, вече няма да черпиш сили от мен. Не притежавам нищо от това, което искаш.
Тя пъхна пръста си в една от кървящите рани във врата ми и аз издишах силно през зъби, но не издадох и звук, дори когато тя започна да дълбае и да разкъсва с нокти изгорялата плът.
— Съжалението е едно от постоянните присъствия в живота — прошепна ми тя. — Съжаляваш ли за жалката ти проява на смелост? — Задълба по-дълбоко, раздирайки кожата ми. — Мога да стигна до долу. Мога да те обеля целия, докато от теб не остане нищо, освен писък.
Опипах колебливо в джоба си за ножа, извадих го от кърпата.
— Не. Не и за теб.
— Ти си толкова великолепно наивен. Колко очарователно е, че все още се мислиш за силен.
Не бях силен. Не се опитвах да бъда герой или да доказвам решителността си, но гласът й беше арогантен и празен и не ме плашеше. Единственото, което ме плашеше в момента, беше колко трудно се фокусирах, колко вцепенени бяха ръцете ми. Стиснах по-силно ножа, надявайки се пръстите ми да се съживят. И тогава извадих ръката от джоба си и забих острието до дръжката в рамото й.