За секунда Господарката се надвеси над мен, зяпнала с отворена уста като риба. После политна встрани и падна по гръб на пода. Удари се силно, пръскайки струи застояла вода.
Запълзях към отворената врата и свежия въздух. Първото нещо, което видях, беше небето, огромно и въртящо се, все още беше мрачно, но облаците се разпръскваха и разкриваха разпилени тук-там купчини звезди. И после се появи Тейт, прегърна ме, целуна ме и аз просто лежах в калната земя и отвръщах на целувките й.
Когато я прегърнах, видях, че на ръкава й имаше тъмно петно. Сграбчих я за рамото със здравата си ръка и се опитах да се изправя. Олюлях се и тя ме подхвана. Виеше ми се свят и треперех, половината ми кръв я нямаше, но все още бях тук, цял. Тресях се, но тя продължаваше да ме подкрепя.
Както седяхме в калта, вкопчени един в друг, Мориган се появи, тичайки, на стъпалата на криптата, където Господарката лежеше по гръб, вперила поглед в мраморното небе. Погледна с любопитство към кухненския нож. Погледът й изразяваше почти научен интерес.
— Ранена си — каза тя и се наведе, за да огледа рамото на Господарката. — Ще се излекуваш ли? Боли ли те?
— Грозница — прошепна сестра й. — Чудовище, развратница… предателка…
— Не — отвърна Мориган, като я потупа по челото. — Не, скъпа, не. Това си ти.
Из цялото гробище мъртвите сини момичета си шептяха една на друга, кикотеха се със своя странен, треперлив смях, докато Господарката се гърчеше и скимтеше, и кръвта й се лееше по камъните.
Мориган коленичи и се приведе над нея. Докосна дръжката на ножа, прокара пръсти там, където се беше забил в рамото й. В другата си ръка държеше един от счупените нокти на Резача. Той димеше в дланта й и миризмата на разложение, която се носеше от него, накара стомаха ми да се преобърне, но тя, изглежда, не забелязваше.
— Ти си ужасна егоистка, знаеш ли? Обичах те толкова дълго, а ти никога не оцени любовта ми. Все едно нямаше никакво значение, можех изобщо да не те обичам и ти нямаше да забележиш.
Господарката лежеше в краката й, втренчила се в нея с черните си, ужасяващи очи. Устните й бяха мъртвешко сини, студени.
— Как смееш да ми говориш така, ти, малко чудовище такова? — Гласът й беше дрезгав.
Мориган се усмихна, оголвайки всичките си остри зъбки.
— Вече си просто един безплътен призрак, мъжът ти го няма и ще ти говоря както си искам.
— Жалка непокорна нещастнице, трябва да те накажа! Ще те бичувам, докато започнеш да молиш за милост…
Момичето поклати глава.
— Но няма да го направиш. Не е останал никой, който да се подчинява на заповедите ти.
Загледа се съсредоточено в нокътя на дланта си. После с плашеща прецизност го заби във врата на Господарката. Острието прониза кожата й и потъна с лекота в плътта. На земята Господарката се вкопчи в гърлото си и писъкът й се понесе към голите клони на дърветата. Мориган трепна и изпъна рамене, но остави нокътя на мястото му. Групичката момичета започнаха да се скупчват около тях. Компаньонките на Господарката не изчакаха приближаването на тълпата от създания с хищни зъби и пълзящи по кожата червеи и ларви. Впуснаха се да излязат от гробището и да се отдалечат от мястото, където Господарката им лежеше сгърчена в калта. Виковете й ставаха все по-тихи и по-жалостиви, а Мориган я наблюдаваше със странно изражение, нещо близо до задоволство. Зачудих се дали за това си беше мечтала през целия си живот, както Господарката мечтаеше за лееща се човешка кръв, която да утоли жаждата й.
Когато Мориган се извърна към мен, не отвърна на погледа ми.
— Съжалявам — каза тя, загледана в нещо на земята. — Аз не съм чудовище, аз съм добрата. Аз съм любов, знаеш го, нали? — Плачеше и издаваше тихи, неравномерни хлипания. — Аз съм тази, която не таи в сърцето си злоба. Предполага се да бъда милостива.
Дойде, почти тътрейки се, до мястото, където седях, все още треперещ и сгушен в Тейт.
— Ще ми простиш ли?
Тейт обви ръце около мен и усетих топлината и силата й. Облегнах се на нея и отпуснах глава на рамото й.
— За какво?
— Че съм толкова грозна и уродлива.
— Прощавам ти — казах аз и думите ми се сториха ненужни и празни. Зъбите й вече не ме притесняваха и единственото, което трябваше да й простя, бяха белезите по ръцете на Ема.
Малката розова принцеса се зададе откъм гробището, размахваща жезъла си със звезда и хванала Розуел за ръката. Близнаците вървяха точно зад тях. Дрю носеше на ръце Натали, която спеше с главичка, отпусната на рамото му. Бялата й рокличка изглеждаше доста мръсна, обгорена по ръба и покрита с кал. Косата й беше сплъстена и стърчеше във всички посоки като козина на диво животно. Дани носеше детето заместител, което не се притискаше към рамото му. То просто не правеше нищо.