— Губиш много кръв — каза Мориган, като огледа ръката ми.
Сведох поглед надолу. Цялата предна част на якето ми беше тъмна и кръвта ми беше почти навсякъде. Мориган изчезна за малко някъде, после се върна с Джанис, която извади бутилка от палтото си и ми го подаде. Беше от онези, които подреждаха в стаята с лекарствата, от кафяво стъкло, запечатана с восък.
— Трябва да го изпиеш.
Вдигна бутилката до устата си и отхапа печата. Отлепи восъка и го бутна под устата ми. Изпих го на няколко глътки. Отварата беше люта и останах без дъх, леко замаян, но веднага се почувствах по-добре. И невероятно изтощен. Джанис вече отваряше друга стъкленица, загребваше от нея някаква смес на бучки и я мажеше върху раната на ръката ми. За една мъчителна секунда болката беше раздираща и после вече не усещах абсолютно нищо, ръката ми беше като вцепенена. Отпуснах се тежко върху Тейт и се опитах да не загубя съзнание.
— Какво ще означава това за Гентри? — попитах Мориган, поглеждайки към Господарката, която лежеше на земята до криптата.
Мориган седна до мен. Хвана ръката ми в шепите си.
— Че ужасът за вас ще спре, защото аз не крада деца и не изгарям църкви.
— Но какви ще са последствията за града? Какво ще стане с развитието му, с просперитета му?
Мориган сви рамене и се изправи. Загледа се в дърветата.
— Харесвал ли си развитието му досега? Наистина ли е било толкова добро?
Поклатих глава.
— Всъщност не. Не и откакто съм се родил, а и преди това…
— Може би никога не е било.
Кимнах и се огледах към надгробните камъни в ъгъла, на неосветената земя, запазена за гробовете на децата заместители, които не бяха оцелели като мен и не бяха съживени от Мориган.
— Сбогом — каза тя.
Когато не се сбогувах с нея, тя положи ръка на главата ми. Тежестта на малката й длан беше странна и нежна.
— Обичам те — каза тя. — И когато ти казвам „сбогом“, това не означава „завинаги“ или „за много дълго време“. Само че сега се прибирам у дома и ти трябва да направиш същото.
Наведе се и вдигна куклата си, после изтърси малко от полепналата по нея кал. Изглеждаше необичайно пораснала. Влезе в криптата и се надвеси над Господарката. Нейната крехка красота беше изчезнала. Лицето й беше бледо, с цвета на жълтеникава охра, вените й изпъкваха през кожата. Очите й изглеждаха кървави и застинали в мига на шокираща изненада.
— Грозно, жалко създание… — Мориган поклати тъжно глава.
Махна с ръка към мъртвите момичета и те дойдоха накуп в шепнещата си групичка, вдигнаха тялото на Господарката и я повлякоха през калта в посока към „Орчард“ и хълма от шлака. Постепенно, като в сън, чух, че някъде пеят птички. Светлината се променяше, въздухът ставаше по-топъл. Небето беше бледо и хоризонтът добиваше ален цвят. От седмици не бяхме виждали изгрева.
Не говорихме, просто тръгнахме между надгробните камъни към главния вход и улицата. Розуел и Дани се опитаха няколко пъти да подхванат разговор, дърлейки се за дребни неща, но не се получи. Натали все още спеше, облегната на рамото на Дрю.
Препъвах се, хванал ръката на Тейт, и започвах да откривам все по-ясно, че тя е истинска, че я има. Тя обви ръката си около мен. Болката от раната ми отслабваше все повече. Гробището ми се струваше прозрачно, като че ли го бях сънувал, както сънувах и нас шестимата, вървящи по тясната кална пътека.
Трийсет и първа глава
На разсъмване
На улица „Конкорд“ лампата на верандата блещукаше сред бледата светлина на все още колебаещата се зора. Изкачихме се по предното стълбище в плътна групичка, сякаш не искахме да се отдалечаваме прекалено много един от друг.
Опитах се да завъртя дръжката, но беше заключено и трябваше да се облегна за секунда на парапета, за да спра света, който се въртеше около мен. После се стегнах, изправих се и натиснах звънеца. Когато Ема отвори вратата, погледът й се спря за миг изумено върху мен, после тя се хвърли в прегръдките ми. Бях покрит целия с кал и кръв. Отблъскващата отровна смес беше навсякъде по мен, засъхнала по палтото ми, и се прехвърли по лицето и ръцете й, но Ема не обърна никакво внимание. Изглеждаше, като че ли бе плакала цяла година.