— Не. Просто ми се наложи да изляза на двора и да подишам чист въздух.
— Някой видя ли те?
— Розуел.
След секунда той кимна.
— Добре. — Пое си дълбоко дъх и го каза отново, като че ли решаваше нещо. — Добре. Ти си прав, това не е криза, не е станало нещо особено.
Кимнах, зяпайки в пода и към лъскавите гранитни плотове. Ако някой оценяваше семейните ни отношения само въз основа на ставащото в кухнята ни, вероятно щеше да реши, че бяхме като герои от сапунен сериал. Облегнах лакти на масата, сякаш проверявах дали може да издържи тежестта ми. Миризмата на лосиона му за след бръснене беше толкова силна, че продължаваше да навлиза през носа в устата ми и ми беше трудно да преглъщам. Часовникът на стената тиктакаше тихо и стрелките се приближаваха към единайсет.
Не. Не беше криза. Само дето някой бе издраскал „изрод“ на вратичката на шкафчето ми.
Но изобщо не ми беше хрумнало да му кажа за това. Нямаше начин да го накарам да разбере, че никое от неговите правила и никоя от мерките му за сигурност вече нямаха значение.
Думата все още бе там. И беше вярна.
Четвърта глава
Нощният Гентри
По-късно вече лежах по корем в леглото си. Звуците в къщата ми бяха познати. Хладилникът, климатикът. Водата в тоалетната на горния етаж, която никога не преставаше да тече.
На долния етаж се чу как входната врата се отваря и затваря. Шумолене от оставянето на пощата върху масата. Нямаше тракане на токове или тътрене на подметки. Майка ми носеше бели удобни гуменки както всички медицински сестри. Напълно безшумни.
— Шарън — провикна се баща ми. Гласът му май идваше от кухнята. — Ще дойдеш ли тук, ако обичаш?
Мама отвърна нещо неразбираемо. Явно е било „не“, защото минута по-късно чух шума от пускането на душа в банята. Винаги се къпеше веднага щом се прибереше у дома, защото в работата си беше постоянно сред кръв. Защото през целия ден докосваше инструменти от неръждаема стомана.
Превъртях се по гръб и се загледах в тавана, към прикрепената над главата ми лампа. Вентилаторът се въртеше и създаваше сенки, подобни на драконови криле. Най-накрая отворих прозореца и се измъкнах навън, на покрива.
От толкова високо имах гледка към съседните къщи и към задния ни двор. Приклекнах, наведох се напред и се подпрях с лакти върху коленете си. Дъждът беше спрял, но в небето все още припръскваше приятна, прохладна мъгла.
Под мен на тротоара имаше мотоциклети, пожарни кранове и паркирани коли. Дърветата се простираха в стройна редица по цялата улица. Целият град миришеше на просмукалото се в него желязо, но отдолу ароматът на зеленината все още беше жив и се усещаше.
Някой ходеше из коридора пред стаята ми, влачейки краката си по килима. После се чу тихото и предпазливо потропване по вратата.
Наведох се през прозореца и надникнах в стаята.
— Да?
Ема отвори вратата. Косата й беше прибрана и се беше приготвила за лягане, а на краката си носеше ужасните си мъхнати пантофи. Покатери се на леглото ми и се измъкна навън при мен, на покрива. Пазейки равновесие с две ръце, седна предпазливо до мен върху влажните плочи на покрива.
Гледахме надолу към улицата. Ема се облегна на мен и отпусна главата си на рамото ми. Извърнах се леко и подпрях брадичката си върху нейната глава.
— Значи с татко сте се скарали, така ли?
— Зависи как го възприемаш. Според него аз наруших основно семейно правило, а според мен той се държа като изперкал. Ти хвана края на скандала и малко го отнесе заради мен. Съжалявам.
Поклатих глава.
— Той не е изперкал. Просто иска да се държа по-внимателно и да не привличам внимание. Заради хлапето, което погребваха днес. Или заради Килан Кори.
— О, Господи, иска ми се да спре да говори за това. Изобщо не помага, като ти разказва тези прашасали ужасяващи истории.
Плъзнах пръстите си по повърхността на покрива. Плочите бяха груби, с множество поцинковани гвоздеи по тях. Когато ги докоснех, ме пронизваше изгаряща болка, не силна, но достатъчна, за да привлече вниманието ми.