— Всичко ще бъде наред — казах аз не защото мислех, че Натали някога отново щеше да стане същата като преди, а защото каквото и да се случеше оттук — нататък с нея, поне щеше да бъде самата себе си.
Тейт се наведе и ме целуна.
— Ти се справи добре — каза тя. — Страхувах се, че ще прецакаш всичко или че дори няма да опиташ.
— Защото бях такъв тъпанар?
Тя въздъхна и отпусна глава на рамото ми.
— Просто си мислех, че няма да пожелаеш да се забъркваш в това. Така правят хората тук, нали?
— Наистина се опитах да не се забърквам.
— Може би, но все пак стигна до края. Не се отказа и не извърна глава встрани, а това има значение.
Под нас се беше прострял цял един свят, пълен с грозни, порочни, красиви хора. Границата между двете места беше толкова тънка, едва ли можеше да се каже, че има истинско разделение — и двете се хранеха с болка и кръв, със страх и смърт, и радост, и музика.
Но засега залезът ни беше достатъчен.
Пресегнах се към Тейт, потърсих топлината на тялото й и преплетох пръстите си в нейните. Единственото нещо, което имаше значение в този миг, беше тежестта на главата й, отпусната на моето рамо. Животът ни нямаше граници, беше непредсказуем, несъвършен, но наш. Такъв беше животът в Гентри.
И такъв щеше да остане. Но ние вече щяхме да бъдем част от него.
Благодарности
Много са хората, които направиха тази книга възможна, и още повече са тези, които я направиха по-добра. Специални благодарности дължа на: агента ми, Сара Дейвис, за безценната й помощ и непоколебимата й увереност, че това, което пиша, наистина е история; редактора ми Лекса, която разбра книгата ми и после ми показа как да я поправя; Бен Шранк и екипа от „Разорбил“ за това, че направиха загадъчния процес по издаването на една книга не толкова загадъчен за мен; моите сестри — Теса Гратън и Маги Стийвотър. Тес пазеше искреността ми като автор, а Маги ми помогна да не „ръждясам“ и да не загубя творческото си вдъхновение. Благодаря и на Джия за изненадващите доставки на сладкиши и бонбони. И за това, че ме развеждаше наоколо, когато бях потисната и унила и така пътищата бяха много по-безопасни за другите шофьори.
Признателна съм и на съпруга си Дейвид, който ми вярваше безрезервно — дори в дните, когато сама не си вярвах.
И на Сил, която винаги проявяваше желание да прочете всичко, което пишех, и после не ми спестяваше откровеното си мнение.
Благодаря ви!