— Не ми е разказвал историята от доста отдавна. Но знам, че имаше точно това предвид. Има едно момиче, Тейт, от училище. Погребението беше на нейната сестричка.
Ема кимна и вдигна глава от рамото ми.
Въздухът беше студен. Тя потръпна и обви ръце около себе си, за да се стопли.
— Трудно му е. — Вече не ме докосваше и гласът й звучеше странно. — И на двамата им е тежко. Предполагам, че това означава, че и на мен би трябвало да ми е тежко, но просто не го чувствам по този начин, разбираш ли? Ти си единственият брат, който някога съм имала.
Взирах се в чорапите си. Бяха изцапани от плочите и по тях бяха полепнали множество малки камъчета и песъчинки.
— Може ли да не говорим за това?
Ема си пое дълбоко дъх и се обърна към мен.
— Омръзна ми да не говоря за това. Не си ли забелязал, че всички в този град отчаяно се опитват да се преструват, че всичко е просто чудесно? Че нищо нередно не се случва тук?
Кимнах, но устоях на желанието си да й отвърна, че понякога това е по-лесният начин. Дращех разсеяно с нокти по плочите и не казах нищо.
Ема скръсти ръце на гърдите си.
— Ти приличаш много на него.
Инстинктивно присвих рамене и се прегърбих. Тя говореше за брата, който трябваше да има, и всичко, свързано с него, дори най-дребните неща, ме притесняваха и целият се вцепенявах.
Ема продължи с тихия си, сънлив глас:
— Беше рус, поне така си мисля, като теб… Знам, че имаше сини очи, защото и твоите бяха такива за известно време. Но после синьото някак се изтърка. Като че ли цветът се процеждаше някъде, капка по капка, нещо такова… Може би беше някаква магия или заклинание, но просто се променяше и един ден синьото изчезна и се появи ти.
— Но всъщност не си спомняш какъв беше?
Ема се загледа в ръцете си и смръщи вежди, опитвайки се усилено да си спомни.
— Бях много малка — каза тя най-накрая. — Невинаги осъзнавам разликата между преди и след това. Спомням си някоя подробност, но не знам дали е свързана с теб или с него. Най-добре си спомням ножиците. Мама беше завързала едни ножици на панделка над кошчето. Бяха красиви.
Сетих се за суеверията на Стария свят. Номера, с които хората се опитвали да предпазят добитъка си и да защитят дома си. Беше все по-очевидно, че те изобщо не вършеха работа.
Ема въздъхна.
— Предполагам, че изобщо не си го спомням — каза тя. — Имам откъслечни спомени за разни неща, които мама правеше, за да не го откраднат.
Повдигна едното си коляно, за да може да го обвие с ръце. Косата й беше започнала да се изплъзва изпод ластика и тя я прибра отново. Вперила поглед в нищото навън, изглеждаше самотна и тъжна. Като маяк в мрака. Като монахиня.
Исках да й кажа, че я обичам, и то не по сложния начин, както обичах родителите ни, а по онзи простичък, естествен начин, за който изобщо не се замисляш. Обичах я така, както дишах.
Тя въздъхна и ме погледна отново.
— Какво? Защо ме гледаш така?
Свих рамене. Беше съвсем естествено и лесно за мен да изпитвам това чувство към нея, но думите просто не излизаха от устата ми.
Ема се взира дълго време в мен. После ме докосна нежно по бузата.
— Лека нощ, грознико.
Намъкна се обратно в стаята през прозореца, с главата напред, и краката й за известно време стърчаха навън. Пантофите й се бяха изцапали от плочите и за миг ми се поиска да се протегна и да я ощипя по глезена, но не го направих.
Кварталът под мен беше заспал и спокоен. Облегнах се напред на лакти и погледнах към улицата.
Гентри имаше две различни лица и нощем виждах едното по-ясно. Градчето имаше обичайните зелени морави в спокойните предградия, но също така строго пазеше своите тайни. Беше от онези места, където нощем хората проверяваха два пъти ключалките на вратите или придърпваха близо до себе си децата си, когато обикаляха из магазините. Те заковаваха конски подкови над входните си врати и слагаха истински камбанки вместо онези играчки, които другите закачаха на дърветата, за да звучат красиво, когато задуха вятър. Носеха железни кръстове вместо златни, защото златото не можеше да ги защити от хора като мен.
Може би по-смелите заравяха кварцови или ахатови късове в градините си или оставяха чинийки с мляко навън за късмет — малки дарове в задния двор за каквото и да дебнеше там, в сенките. Ако някой ги попиташе за това, те свиваха рамене или се засмиваха, но не спираха да го правят, защото, ей, ние живеехме на място, където хората оставяха лампите на верандите си светнати и не се усмихваха на непознати. Защото когато слагаха няколко красиви камъка сред лехите си с невени, ранният сняг никога не падаше върху клоните на дърветата им и техните градини изглеждаха по-хубави от тези на другите. И защото, най-вече, нощем сенките оживяваха и изчезваха деца, а ние живеехме в място, където никой никога не говореше за това.