След известно време се прекатурих през рамката на прозореца и се пъхнах в леглото си. Оставих прозореца отворен, за да мога да дишам. Атмосферата в къщата не беше лоша, но въпреки това ми беше трудно да спя, когато въздухът наоколо миришеше на гайки, железни скоби и гвоздеи.
Когато вятърът влезе вътре, потръпнах от студа и се свих по-дълбоко под завивките си. Навън в двора пееха щурци и клоните на дърветата се удряха един в друг. Надолу по пътя, сред израсналата трева, щъкаха мишки, а нощните птици цвърчаха безспирно като че ли бяха тенекиени механични играчки, навити до безкрай.
Сложих възглавницата върху главата си, за да избягам от звука. Шумовете от двора станаха малко по-приглушени и се запитах дали Розуел възприемаше нещата винаги по този начин. Дали всички други, освен мен чуваха тези звуци толкова тихо? Той можеше да влезе в класната стая и вниманието му не се отвличаше от шумоленето на листовете, нито от бученето на вентилационната система. Трябваше да си напомням да не трепвам всеки път, когато някой затвореше вратата или изпуснеше книга, в случай че звукът не беше достатъчно силен, за да стресне някой друг.
Такъв беше животът в Гентри — ходене на училище всеки ден, опит за сливане с другите в свят, където всички с щастливи усмивки пренебрегваха нещата, които не им понасяха, винаги готови да извърнат поглед встрани и да се направят, че нищо не са забелязали, стига ти да следваш неписаните правила на играта.
Иначе как щяха да продължат да живеят чистичкия си, спретнат живот в предградията?
Може би не беше чак толкова трудно. Винаги, навсякъде са умирали деца. Защо не и тук? Те се разболяваха и състоянието им се влошаваше и никой не можеше да разбере какво точно им има. Някой някъде загубваше син или дъщеря. Организации измерваха нивото на замърсяване и обвиняваха подземните води. Олово, може би, или пък токсично просмукване от старите насипи с отпадъци от рафинерията.
Натали Стюарт беше просто поредният случай на починало дете, погребано в гробището на улица „Уелш“, с баща ми, стоящ над нея, докато провеждаше церемонията, и това беше тъжно. Знаех сценария, какви трябва да бъдат нормалните реакции, но когато се опитвах да изпитам тъга или съжаление, дори от най-любезния и дистанциран вид, просто виждах Тейт как седи сама в закусвалнята. И когато се замислех за нея, чувството, което усещах, че излъчва, не беше тъга, а самота. Когато си представях празните столове, които я обграждаха, не скърбях за сестра й. Изпитвах само същата стара, тъпа болка, която ме тормозеше всеки ден.
Простичката истина беше, че всеки от нас можеше да разбере този град. Можехме да го опознаем и или да го обикнем, или да го намразим. Можехме да го обвиняваме и да го отхвърляме, но това нямаше да промени нищо. В крайна сметка и ние бяхме просто част от него.
Пета глава
Алената буква
В петък беше студено и сиво. Бяха раздигнали кръводарителския център, но все още се чувствах несигурен и слаб, затова си напомних да не ходя в закусвалнята. Дъждът се стичаше по гигантските прозорци в преддверието на главния вход на училището и стъклата сякаш се топяха.
Прекарах цялата сутрин, като се опитвах да избягвам разни неща. Тълпите и разговорите и всеки, който можеше да ме попита защо се мотаех из коридорите като зомби — което означаваше, че избягвах най-вече Розуел, — но към четвъртия час вече приключих с наличните извинения и трябваше да отида до шкафчето си. Не че имах огромно желание да ходя там точно в момента.
Думата „изрод“ обаче беше изчезнала. Вместо нея имаше някаква странна спирала, оформена от тънки, неравни линии. Боята по шкафчето беше издраскана още повече и върху мястото, където преди беше обидната дума, инкрустирана с кръв, имаше нещо, наподобяващо паяжина. Някои от местата по „рисунката“ бяха потъмнени с черен маркер, други бяха бели.
— Оправихме ти шкафчето — каза Дани зад гърба ми.
Дрю кимна и вдигна ръката си, в която държеше маркер и бял коректор.
Вгледах се в плетеницата от спирали и кръгове. Във външния край на рисунката бялата боя беше внимателно положена върху черния цвят, после беше изтрита леко, така че тъмното мастило да прозира отдолу и да се получи призрачен ефект на спиралите. За проект, ограничен от по-ранната вандалистка проява, и от ресурсите, включващи само маркер и коректор, си беше истинско произведение на изкуството.