Дани се облегна театрално на стената.
— Не искахме да потискаме желанието ти за творческа изява. Но решихме, че може би ще е лош ход да се разкриваш прекалено агресивно и прекалено рано. Може, не знам как точно да го кажа, да създаде погрешни впечатления.
И двамата се опитваха да изглеждат напълно равнодушни, за да не покажат колко са горди от постъпката си. Дрю подхвърляше небрежно коректора във въздуха и го хващаше отново. Бяха застанали от двете ми страни и чакаха да видят реакцията ми.
Исках да направя нещо, за да им покажа колко облекчен и колко благодарен им бях, но казах само едно „Благодаря“.
Дани ме сръга в ребрата.
— Не ни благодари. Ти ще трябва да се изръсиш с шейсет долара на училището, за да го пребоядисат.
Ако не беше очевидно вчера, вече нямаше никакво съмнение — Тейт Стюарт беше новата сензация в училището. Тя бродеше из коридорите покрай групичките ученици, които я обсъждаха зад гърба й. Погледите им обаче не бяха внимателни, съчувствени и състрадателни. Това бяха бързи, страхливи погледи, изпълнени с нездраво любопитство.
Гимназистите прекарваха всяко междучасие, взирайки се в нея, като се преструваха, че не го правят. Май обаче нямаше никакво значение. Тя се движеше сред тълпата, сякаш беше сама. Сякаш клюките и погледите не можеха да я докоснат. Очите й бяха притворени, изражението й беше отсъстващо, но нещо в начина, по който стискаше устните си, ме накара да изпитвам съжаление към нея. Не изглеждаше тъжна, което правеше всичко сто пъти по-тъжно.
Тейт никога не се беше интересувала какво мислеха хората за нея. Никога не се опитваше да ги впечатли или да ги накара да я харесат. Веднъж, в седми клас, се записа в момчешкия бейзболен отбор, въпреки че той изобщо не струваше, само за да докаже, че ръководството не може да я спре.
Денят напредваше и устните й се притискаха все повече една в друга.
Тя излъчваше някакво странно усещане, почти като електрически заряд. Напрежението висеше във въздуха, сякаш всеки момент щеше да експлодира, но нещата бяха под контрол до часа по английски език и литература.
Привършвахме Романтизма като период и бяхме стигнали до „Алената буква“3.
Мисис Бръмел беше висока и слаба, с побеляла коса и с много различни пуловери. Беше изключително ентусиазирана от книги, които никой нормален човек не би прочел доброволно и за забавление.
Стоеше пред катедрата и пляскаше с ръце, защото това й беше навик.
— Добре, днес ще говорим за вината и за това как самото съществуване на Пърл осъжда Хестър много повече от буквата А. Това личи най-вече от факта, че някои от съселяните й вярват, че Пърл е дете на дявола.
После записа на дъската: Пърл е конкретно проявление на вината.
— Някой има ли желание да обясни това твърдение?
Никой нямаше. Пред мен Том Ричи и Джереми Сейърс си побутваха хартиени топчета един към друг и възклицаваха въодушевено, когато успяваха да хванат някое от тях между пръстите си. Алис и Джена все още зяпаха Тейт, шепнеха си и прикриваха уста с ръка, сякаш си бяха казали нещо толкова шокиращо, че то трябваше да остане скрито, и си хвърляха многозначителни погледи.
Мисис Бръмел се взираше в класа и чакаше някой да вземе думата. Аз гледах Алис. Когато беше седнала на мястото си, полата й се беше дръпнала достатъчно нагоре, за да разкрие почти целите й бедра, и в момента се наслаждавах на гледката. Косата й беше разпусната на гърба и изглеждаше като бронзова на флуоресцентната светлина.
Тя облегна лакти на чина си и се наклони напред, за да прошепне в ухото на Джена.
— Чух, че майка й не е ставала от леглото, откакто се е случило това. Дори и за погребението. Не мога да повярвам, че тя се държи така, сякаш всичко е наред. Ако бях аз, изобщо нямаше да идвам на училище.
Очевидно този път репликата беше достатъчно силна, за да чуе Тейт част от нея или дори цялата, защото тя се изправи рязко и чинът й изскърца шумно по пода. Погледът й беше суров, плъзгаше се над нас и не можех да кажа дали се чувствах замаян от винтовете и металните жици в стените или от начина, по който се взираше в мен.
— О — каза Тейт с ясен, предизвикателен глас. — Това ли искате? Да ме огледате по-добре? Моля, заповядайте — нямам нищо против.
3
„Алената буква“ — най-прочутият роман на американския писател Натаниел Хоторн (1804–1864). Главната героиня има незаконна връзка с местния пастор, ражда дете и обществото я осъжда. — Б.пр.