После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.
Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.
Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.
Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.
Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.
Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.
Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.
Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз й вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.
Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца — мършав, костелив, с черно палто — и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спуска мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.
В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат й.
Аз съм.
Втора глава
Не разговаряй с непознати
Розуел ме намери в двора. Дългият предупредителен звънец вече беше бил и навън нямаше никой, който можеше да ме види. Бях се облегнал на стената на училището, със затворени очи, и дишах тежко.
— Ей — каза той, точно до ухото ми, преди да разбера, че е дошъл.
Преглътнах и отворих очи. Небето беше мрачно, ситният слаб дъждец, който беше толкова непривичен за октомври, продължаваше да ръми.
— Ей — звучах пресипнало и объркано, като че ли бях сънен.
— Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?
Исках да свия рамене и да кажа, че всичко е наред, но замаяността ме заливаше на вълни, отново и отново.
— Доста зле.
Розуел се облегна до мен на стената и внезапно ми хрумна, че ще ме попита какво се случи или поне защо стоях сам и полуприпаднал на двора. Чудех се дали е видял шкафчето ми.
Поех си дълбоко дъх и го изпреварих, преди да е успял да каже нещо.
— Нищо не може да се сравни с историите за мъртво дете, гарнирани с малко свежа кръв.
Той се разсмя и ме сръга с рамо.
— Е, момичето не е виновно, че мозъкът й постоянно засича. Но трябва да съм мил с нея, ако искам да ми излезе късметът със Стефани, а и като изключим фамилията й1, е почти безобидна. Освен това знам, че не си безразличен към природните й дадености, нали?
Засмях се, но излезе насилено и някак жалко. Все още имах гадното чувство, че мога да повърна всеки момент.
— Виж какво — започна Розуел с неочаквано тих глас. — Знам, че не си падаш много по говоренето с момичета. Знам го. Но тя ще излезе с теб. Просто казвам, че възможността е налице, ако искаш, разбираш ли?
Не отговорих. Алис беше толкова невероятно, болезнено секси, особено когато човек я гледаше от другия край на стаята, но мисълта наистина да изляза с нея и да бъдем двамата заедно на някакво място караше сърцето ми да се свива. Последният звънец се разнесе гръмко от уредбата, закачена на покрива, и Розуел се отдръпна от стената.
— Ще влизаш ли в часа по история?
Поклатих глава.
— Мисля, че ще се прибера у дома.