— Професор Кранстън ни даде свободно време, за да изпълним груповия си проект. — Махна с пластмасовия си нож към другото момиче. — Това е Джанис.
Джанис седна срещу мен и постави ръцете си върху масата.
— Здрасти — каза тя. Косата й имаше странен, мръсно кестеняв цвят, а отстрани на лицето й висяха непокорни кичури.
Кимнах й, но не казах нищо.
Тя се взираше в мен, сякаш бях лабораторен екземпляр, една от онези буболечки, прободени с карфици. Очите й бяха големи и тъмни.
— Защо те нарича „грозник“?
Повечето хора могат да превърнат всяка ситуация в нещо съвсем нормално, просто като казват правилните думи в подходящия момент. Но аз не бях такъв. Гледах упорито дланите си и чаках Ема да дойде като рицар на бял кон и да ме спаси, отговаряйки — както обикновено — вместо мен.
Ема, майсторът на лъжата. Царицата на преструвките от типа „брат ми е съвсем нормален“, „малкото ми братче просто е срамежливо“… Можеше да обяснява с часове, без да й мигне окото, че съм болнав, за милионите алергии, които имам, за постоянните ми хранителни натравяния и настинките. И най-голямата лъжа от всички: моят брат.
На Ема винаги можеше да се разчита. Тя дойде зад мен и отпусна брадичката си на главата ми. Косата й беше мека и ухаеше хубаво. Няколко кичура бяха избягали от ластика й и ме гъделичкаха по лицето.
— Когато беше бебе, бе най-грозното нещо, което си виждала през живота си. Целият жълтеникав и сбръчкан. И имаше всички онези зъби. — Вдигна глава и се провикна към кабинета: — Зъбите му поникнаха супер рано, нали, мамо?
— И то пълен комплект, точно като на Ричард Трети — извика майка ми в отговор.
Джанис не откъсваше поглед от мен, облегнала се върху масата, с някак гладно изражение на лицето.
— Е, вече не е грозен.
— Ще се кача горе — казах аз и бутнах стола си назад.
Проснах се на леглото в стаята си, но не можех да се успокоя. Бях нервен, сякаш стотици малки буболечки пълзяха под кожата ми. Мъжът на моста ме чакаше — мен, не някое случайно минаващо оттам хлапе. Бе ме погледнал право в лицето, сякаш търсеше да открие нещо там. Все още ми беше студено и треперех от кръвта в училище, не бях се чувствал толкова зле от много отдавна. Всъщност май никога не е било толкова зле.
Най-накрая се надигнах и отидох до гардероба. Извадих бас китарата си и усилвателя и включих слушалките към него. Струните на баса ми бяха „Black Beauties“2 и бях махнал металните прагчета от китарата. Когато песента беше бърза, използвах перце, а когато свирех нещо по-леко, специалният черен лак на струните предпазваше пръстите ми от тънките стоманени жици. Но дори и ако се наложеше да свиря на оголени струни, сигурно пак щях да го правя, само за да изкарам отново този нисък, бръмчащ звук и да усетя това чувство… Понякога единствено свиренето ми помагаше. Всичко, което ме плашеше или притесняваше, внезапно изчезваше далече, далече от мен.
Свирех мелодии на песни, които знаех, и такива, които сам си измислях. Свирех високи, чисти ноти, които отекваха между стените на стаята ми и обещаваха да останат тук завинаги, и тежки, ниски тонове, които бумтяха и се повтаряха сами отново и отново, и отново.
След известно време започнах да изпитвам особено усещане. Сякаш някой ме слушаше. Но не беше както когато родителите ми бяха у дома, нито когато усещах присъствието на Ема, стояща отвън в коридора. По-скоро беше притеснителното, тревожно вълнение, което те обхваща, когато свириш пред непознати. Свалих слушалките и отидох до прозореца, погледнах навън, но задният двор беше пуст. Беше минало повече време, отколкото мислех, и вече се смрачаваше. Зяпах към храстите и моравата пред къщата, но бе нелепо да си мисля, че някой отвън ме е слушал. Напълно абсурдно, особено както си стоях там и звукът пулсираше в слушалките ми. Нямаше как да бъда чут от друг, нали?
Седнах отново на края на леглото с „Гибсън“-а на коленете си и засвирих мелодия с много баси, която се издигаше и спускаше, и растеше във всички посоки, докато накрая се сля с ударите на сърцето ми.
Когато се събудих малко по-късно, някой викаше името ми.
Измъкнах се от леглото, размотавайки се от кабелите и жиците. Бях задрямал със слушалките на ушите си. На пода усилвателя жужеше тихо, а аз се чувствах замаян и вкочанен. Навън небето беше съвсем тъмно.
В къщата беше много светло, което означаваше, че баща ми се бе прибрал. Той имаше голяма слабост към електричеството. Ако някоя лампа можеше да се включи, тя се включваше. Когато пристъпих на площадката пред стаята си, затворих очи, заслепен от целия този блясък.