— Роз — прошепнах тихо аз, опитвайки се да звуча спокойно и небрежно, за да не я изплаша. — Свали талисмана от другото дете. Сега.
Той пристъпи зад мен.
— Ами планът? Не беше ли цялата идея да изглежда това създание истинско?
— Свали го веднага!
— Добре — каза Розуел. — Щом си сигурен. Това си е твоето шоу. — Чу се остър, разкъсващ звук, докато откачаше панделката от ръката на детето в скута си. После се разнесе нещо като лай и тежко тупване на земята. — О, Господи!
Обърнах се рязко, но вече знаех какво ще видя.
Розуел беше изпуснал детето на килима, но в него вече нямаше дори далечна прилика с нещо човешко. Все още мърдаше и се извиваше по гръб, но кожата му беше толкова сива, че почти нямаше никакъв цвят. Обърна се на ръце и колене и повдигна главичката си, за да ме погледне. Ирисите му бяха мръсножълти, както и зъбите. Изпод масата Натали изписка високо, като пленен заек, и Розуел се хвърли към създанието. Метна якето си отгоре му и го зави, така че лицето му да не се вижда, но Натали вече беше изпълзяла по-далече под масата, криейки собственото си лице, и се опитваше да стигне до ъгъла на стаята.
— Натали — казах аз нежно, но тя не погледна към мен. — Натали, всичко е наред. Излез оттам. — Не ми се искаше да я хващам грубо и да я извличам, но май щеше да ми се наложи.
Дрю седна на пода до мен и извади монета от джоба си.
— Обичаш ли фокуси, Нат? — попита той, като въртеше монетата между пръстите си.
Когато тя погледна през разперената си длан, Дрю накара монетата да танцува върху кокалчетата му.
— Преди ти бях съсед, помниш ли?
Тя не отговори, но след минутка кимна. Коленичих на пода и се заех с възела на панделката, завързана за стола и за ръчичката й. Розуел се опитваше да държи другото дете неподвижно и покрито, но то не искаше да стои завито под якето му. Когато успях да разхлабя панделката, Дрю се наведе под масата, като не откъсваше поглед от Натали, дори когато другото създание започна да пищи и да се бори зад гърба му.
— Сега ще те отведем у дома и трябва да покрием очите ти.
Отначало Натали не помръдна, но когато й го повтори, тя пусна птицата си и постави ръчички на очите си. Той я вдигна от земята и я притисна до рамото си. Държеше я здраво, докато вървеше към вратата, а през това време Розуел отви гърчещото се тяло, като се опитваше да не позволи на размахващите се пръсти да се впият в него и да го одраскат.
— Това е лошо — прошепна той, докато завързваше панделката на възел около китката му и отблъскваше ръцете му всеки път, когато то ги протягаше към него. — Ще горим в ада. Със сигурност. Много, много лошо.
— Ха, дори си нямате и представа колко лошо може да стане положението — чу се дрезгав глас зад нас.
Някой беше застанал на прага, така неподвижно и в сянката, че не можех да видя лицето му. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и беше просто тъмен силует на фона на приглушената светлина от коридора, с изключение на блясъка в очите му.
— Простете ме за дързостта, която ще си позволя, но не е ли светът, в който живеем, царство на проблемите?
Пристъпи напред и видях лицето му. Беше Резача. Изглеждаше точно като предишния път, когато ме изведе навън, само че сега носеше черни ръкавици. Бяха тежки с къси метални нокти, пришити към пръстите. Натали беше обвила ръчички около врата на Дрю и се притискаше към него, а аз се опитах да не залитна, когато Резача приближи към мен и първите облаци, наситени с мириса на желязото, изпълниха стаята.
— Ще благоволиш ли да обясниш какво правиш в личните покои на Господарката с двама външни натрапници и един труп?
Розуел се изправи — изглеждаше много решително и дори не и наполовина изплашен, колкото бях аз. Беше по-висок от Резача, но направо дете в сравнение с него и без нито едно от качествата, които са необходими, за да бъдеш жесток.
— Какво се предполага да бъдеш ти? Местният бодигард? Някакъв таласъм?
Резача се усмихна.
— Лично аз предпочитам да мисля за себе си като за демон. Но в по-мащабната схема на вселенските събития това няма никакво значение. Доволен съм и когато ме наричат „кошмар“, дори просто „чудовище“ или „гоблин“, стига да ме наричат някак.