В струята на дъха му нямаше нищо друго, освен отровната миризма, която ме зашеметяваше. Стаята се тресеше, извиваше и аз не можех да фокусирам погледа си. Чувствах се зле и почти безтелесен. Бях сам. Розуел и Дрю ги нямаше. Нямаше нищо, освен стената до гърба ми и острието пред мен.
Резача стегна хватката си и доближи ножа до лицето ми. После го отдръпна леко, приближи го пак…
— Отвори широко — прошепна той. Стиснах зъби и зачаках металическия вкус, болката, която щеше да накара света да изчезне.
После ръката на Розуел се появи в полезрението ми, някъде в близост до лицето на Резача. Чу се свистене и после се разнесе мириса на горяща кожа и той отскочи назад. Нямах сили и се свлякох по стената на килима. Детенцето заместител седеше на няколко метра встрани от мен. Очите му бяха жълти и празни.
— Разкарай се от него! — изкрещя Розуел, заставайки между мен и Резача. Гласът му звучеше гневно и нетърпеливо.
После Дрю се озова до мен, като продължаваше да държи Натали в едната си ръка. Беше присвил рамене и стоеше разкрачен, сякаш очакваше да бъде ударен. Резача ми се усмихна подигравателно, оголвайки зъби, и за секунда изглеждаше толкова страшен и грозен, колкото можеше да се очаква от създание от подземния свят. На бузата му имаше кръгъл отпечатък като от ухапване.
— Да го направим тогава по твоя начин — каза той и се запъти към вратата. — И без това няма значение. Остани и изчакай до края. Честно, и на мен така ми харесва повече — ужасът от очакването, писъците. Ще искаш да гледаш, разбира се. — После погледна през рамо към Дрю. — Дундуркай я и й тананикай приспивни песнички колкото си щеш. Все едно, на сутринта ще бъде мъртва.
Дрю притисна силно Натали към гърдите си, а тя скри личицето си от Резача. Той прочисти гърлото си и се изплю. После се обърна, изрита счупеното стъкло по килима и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад него и ключът се завъртя в ключалката. Звукът беше много силен.
Розуел застана до мен със свити юмруци. После отпусна, все още треперейки, дланите си. Дишаше тежко и изглеждаше бесен. В едната си ръка държеше капачка от бутилка.
Пъхна я обратно в джоба си и се опита да отвори вратата, като я натисна с рамо. Ритна дръжката и пантите няколко пъти, но напразно, после каза това, което вече знаех.
— Не мога. Прекалено е тежка.
Стоях все така свлечен до стената. Зрението ми се избистряше и усещах как се приплъзвам настрани, като че ли подът ме привличаше неустоимо към себе си. В някакъв момент ръката ми се допря до счупената стъклена витрина и по дланта ми полепнаха стъкълца, кабарчета и остри, лъскави частички от мъртви бръмбари.
Розуел седна до мен и погледна към Дрю.
— Ей, той не изглежда много добре. Ще ми помогнеш ли?
Дрю застана над нас, все още придържайки сгушената в него Натали.
— Само секунда. Не искам да я оставям на пода сред стъклата, може да се пореже. Не носи обувки. — Звучеше леко замаяно.
Розуел оглеждаше ръката ми, чистеше боклуците и махаше забилите си стъкълца. Взираше се внимателно в кръвта, която се стичаше по парченцата, тъмна и лепкава, почти пурпурна.
— Изглежда добре — каза той и долових познатото перчене и смелост, уж небрежна, но всъщност доста фалшива. Гласът, който използваше, когато нищо не беше добре.
Почувствах се зле, защото си спомних колко пъти беше правил това, приседнал до мен, докато аз треперех или се гърчех, казвайки ми, че всичко ще бъде наред.
След секунда проговори отново и поне веднъж гласът му беше напълно искрен.
— Е, сега сме прецакани, предполагам…
Ръката ми потрепваше, докато той махаше стъкълцата, но дишането ми вече беше по-добро.
— Дани все още е вън. Може да намери Ема или баща ми. Може да ни помогне.
Розуел се изправи с шепи, пълни с парченца от бръмбари и кървави стъкълца, и с крайно неубедено изражение на лицето.
— Да, може би.
— Е, това е единствената ни надежда в момента.
Отвън в коридора се чу някакво боричкане. После ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори и видяхме Дани, измачкан и бесен. Резача го беше хванал за якето и го повдигаше така, че той стоеше почти само на пръстите на краката си. Под едното му око имаше ожулено, което вече посиняваше, а устните му кървяха.
Резача го метна в стаята и затвори вратата. Дани падна тежко на килима и после се надигна бавно.
— Съжалявам. Опитах, но тя не е глупачка.