Дрю отиде при него и започна да го изтупва автоматично, сякаш почистваше мебел.
— Разкри ли те? Ядоса ли се? Знаех си, че не биваше да го правим — трябваше да се откажем.
Дани поклати глава, забил поглед в пода.
— Накара ме да го пробвам.
Розуел го погледна.
— Но ти само трябваше да й покажеш как действа. Как е разбрала за какво сме дошли всъщност тук?
— Защото това е полиграф, по дяволите! Тя ми задаваше въпроси. Коя част от „пробвам“ не схвана?
— Чакай, тя го е използвала върху теб? — Розуел затвори очи, постоя така, после ги отвори отново. Въздъхна и се тръсна на дивана, докато Дани крачеше из стаята и се опитваше да успокои дишането си.
— Съжалявам — повтори той, гледайки към мен, и прикри кървящата си устна, докато търсеше нещо, с което да спре кръвта. Хвана края на дантелената покривка на една от масичките и го притисна към устата си. После седна на едно от креслата и се зазяпа в пода.
Седнах на дивана между Розуел и Дрю. Създанието седеше срещу нас на ръба на едно от велурените кресла. Розуел се наведе напред и се загледа в него с примирен поглед.
После въздъхна и се обърна към мен.
— Не можем да я оставим.
Стоеше като препарирана играчка, увиснала на облегалката на креслото, без да мърда, без да диша. Вглеждах се в празните й очи, в тъмножълтото в ириса, в по-светложълтия оттенък в ъгълчетата. Не приличаше изобщо на сините момичета, които шепнеха и се кикотеха като обикновени момичета. Е, малко поумрели, но все пак вдигаха доста шум. Това дете беше празно и се запитах дали аз бях виновен, дали не я бях пробудил от смъртта по грешен начин. Може би я бях повредил. Най-накрая поклатих глава.
— Не мисля, че има значение. Тя не знае къде се намира. Не я интересува какво се случва или кой е край нея.
Розуел се наведе напред, подпрял лакти на коленете си.
— Обаче може да бъде… унищожена, нали?
Спомних си какво ми беше казала Мориган за антуража й от мъртви момичета.
— С отрязване на главата или с огън.
— А твоят приятел с ноктите — той изглежда, като че ли може да я накълца на парченца просто за забавление.
Кимнах.
— Тогава може да я оставим тук. Не знам какво можем да направим с нея.
Затворих очи и облегнах глава назад на дивана.
— Ако успеем да я изведем оттук, познавам някого, който ще я вземе.
Знаех, че Мориган и Домът на яростта ще се погрижат добре за нея. Тя беше странна, може би повредена, но все още имаше място за създания като нея, което беше повече, отколкото можех да кажа за себе си.
Дрю въздъхна и също се отпусна назад. Натали продължаваше да го държи за врата и да крие личице в рамото му.
— Да я изведем оттук? Самите ние не можем да излезем.
Вярно си беше. Да си под земята означаваше, че нямаше удобни веранди и прозорци, от които да скочиш и да избягаш. Вратата беше половин метър дебела и пантите бяха от външната страна. Седяхме в мълчание, чакайки какво ще се случи после.
Яката се опираше в пресните ми рани, оставени от ноктите на Резача, но просто се бях отпуснал на дивана и не се опитах да я наместя. Не ме болеше чак толкова. Стаята беше спокойна и мрачна. Облегнах се напред, подпрях лакти на коленете си и се замислих как понякога играта свършва точно така. Понякога правиш най-доброто, на което си способен, и въпреки това всичко се прецаква и отиваш направо в ада.
Двайсет и девета глава
Жертвоприношението
Не след дълго те дойдоха и ни хванаха, извлякоха ни от хълма и ни поведоха към гробището сред сутрешния мрак. Бяха седмина — високи, костеливи мъже, всичките облечени като Резача, само че никой от тях не беше покрит с железа и шипове. Единият носеше Натали непохватно под рамото си. Никой не се опита да вземе детето заместител от Розуел.
Резача ме ескортираше лично, неудобно близо до мен, дишайки шумно в ухото ми. Дъхът му беше пресипнал, пълен с хрипове и зловеща радост.
— Това ще ти хареса — прошепна той. — Ще влезе в криптата, за да бъде погълната, а после ще пищи като на умряло. Винаги пищят.
— Обзалагам се, че е така — измърморих аз, защото също бях останал без дъх и ми беше трудно да говоря. — Обзалагам се, че обичаш да гледаш как колят деца.
— Не, братовчеде. О, не. Ще гледам твоето лице.
На улица „Уелш“ земята все още димеше. Църквата — поне това, което беше останало от нея — се издигаше черна и в руини, стърчащи грозно към небето.