Той пак си тръгна.
Анди подвикна подире му:
— Мой човек, не е възможно двама души да получат една и съща халюцинация без предварителна уговорка.
Чувстваше се извънредно умен. Логиката му бе неоспорима. Беше хванал чичо ти Ралф Бакстър по долни гащи.
Ралф му се усмихна в отговор, без да трепне.
— С този опиат е напълно възможно. Ще намина след малко, бива ли?
— Бива, Ралф — отвърна Анди.
Ралф спря и се върна до кушетката на Анди. Върна се в каданс. Замислено се вгледа в легналия младеж. Той му се ухили до уши — глупаво, по пиянски. Пипнах ли те, Ралф, стари дяволе. Пипнах ли те право по прословутите ти долни гащи. Изведнъж го заляха тонове информация за Ралф Бакстър: възраст — трийсет и пет години, работи от шест години в Арсенала, преди това е бил във ФБР, уб…
Убил е четири души през кариерата си, трима мъже и една жена. И е изнасилил жената след смъртта й. Тя била кореспондент в Асошиейтед Прес и знаела за…
Тази част не беше ясна. А и нямаше значение. Изведнъж на Анди му се отщя да научава повече. Усмивката се стопи на устните му. Ралф Бакстър още го наблюдаваше и Анди потъна в черната параноя, която помнеше от двата си предишни опита с ЛСД… но тази бе по-дълбока и много по-страшна. Нямаше представа как би могъл да знае всички тези неща за Ралф Бакстър — или как бе научил името му дори, — но ако се издадеше, че ги знае, ужасно се страхуваше да не изчезне от стая №70 на Джейсън Гирни Хол със същата бързина като момчето с извадените очи. Или действително всичко е било само халюцинация: сега вече то изобщо не изглеждаше реално.
Ралф продължаваше да се вглежда в него и малко по малко Анди започна да се усмихва.
— Виждаш ли? — откликна Ралф. — Със „Серия шест“ стават какви ли не страшни работи.
И си тръгна. Анди въздъхна с облекчение. Хвърли поглед към Вики — тя се бе вторачила в него с широко отворени и изплашени очи.
„Улавя емоциите ти — помисли си той — като радио. Успокой я. Не забравяй, че е под влиянието на наркотик, независимо какво още са натъпкали в тази помия!“
Анди й се усмихна и след миг по устните на Вики също трепна несигурна усмивка. Тя го попита какво има. Той я излъга, че сигурно нищо.
(но ние не говорим — устните й не помръдват)
(така ли?)
(Вики? ти ли си?)
(това телепатия ли е, Анди? а?)
Кой знае. Нищо чудно. Остави клепачите си бавно да се затворят.
Онези наистина ли са стажанти? — попита разтревожено тя. — Не изглеждат същите. От наркотика ли е, Анди? — Не знам — каза той все още със затворени очи. — Не знам какви са. Какво стана с момчето, дето го отведоха? — Отново отвори очи и я погледна, но Вики поклати глава. Тя не си спомняше. Анди с удивление и смайване откри, че и той едва си спомня. Сякаш се бе случило преди години. Схвана му се мускул, нали? Обикновен мускулен спазъм. Момчето…
Си извади очите.
Но има ли някакво значение всъщност?
Ръка, която се протяга с отчаянието на удавник над струпаните бели престилки.
Ала това беше много отдавна. Май през дванайсети век.
Окървавена ръка. Плясва по схемата, която шумно заплющява и се навива на руло.
По-добре да поспи. Вики пак изглежда разтревожена.
Изведнъж от високоговорителите на тавана заструи музика и тя беше приятна… много по-приятна от мислите за мускулното схващане и изтичащите очи. Музиката беше тиха и все пак величествена. Много по-късно Анди реши (след обсъждане с Вики), че е била от Рахманинов. Оттогава музиката на Рахманинов неизменно го връщаше към блуждаещите сънни спомени от онова безкрайно, вън от времето време в стая №70 на Джейсън Гирни Хол.
Каква част от него е била реалност и каква — халюцинации? Дванайсет години размишления по въпроса не бяха стигнали на Анди Макджий, за да си отговори. По едно време му се бе сторило, че из стаята летят предмети, сякаш духани от невидим вятър — картонени чашки, хавлиени кърпи, маншет от апарат за кръвно, смъртоносен град от моливи и писалки. После, малко по-късно (а може би — по-рано? Просто нямаше никаква линейна последователност във времето), един от подопитните обекти бе получил гърч, последван от спиране на сърдечната дейност — или така поне бе изглеждало. Положили бяха неистови усилия да го спасят с изкуствено дишане, инжекция право в гръдния кош и накрая с някаква машина, която издаваше силен вой и имаше две черни купички, прикрепени към дебели проводници. Анди си спомняше смътно как единият от „стажантите“ крещеше: „Пускай тока! Удряй! О, дайте на мен, тъпаци такива!“
По друго време беше спал, по-скоро дремал със замъглено съзнание. Разговаряха с Вики и си разказваха неща от личния си живот. Анди й каза за катастрофата, отнела живота на майка му, и за последвалата година, която бе прекарал при леля си почти обезумял от скръб. Тя му разказа как един малолетен приходящ детегледач й се нахвърлил, когато била седемгодишна, и сега ужасно се страхувала от секса, а и се опасявала да не е фригидна: най-вече за това не можели да се разберат с приятеля й. Той бил прекалено настоятелен.