На предната седалка, след кратко съзерцание, шофьорът на таксито прибра петстотиндоларовата банкнота в специалния джоб на колана, където държеше бакшишите си. Не му се виждаше странно, че човекът зад гърба му се бе разхождал из Ню Йорк с малко момиченце и петстотиндоларова банкнота в джоба. Не се чудеше как ще се оправи с диспечера си. Мислеше си само колко ще се развълнува приятелката му Глин. Глинис все му натякваше, че карането на такси е тежка и скучна работа. На й сега една тежка и скучна петстотиндоларова банкнота.
Анди седеше с отпусната на облегалката глава и затворени очи. Главоболието се засилваше, връхлиташе безмилостно, като черен кон без ездач на погребално шествие. Можеше да чуе ударите от копитата на този кон в слепоочията си: туп… туп… туп…
Бегълци. Двамата с Чарли. Той беше трийсет и четири годишен и до миналата година преподаваше английски в Харисънския щатски университет в Охайо. Харисън бе сънливо малко университетско градче. Славният Харисън, типичен за сърцето на Средна Америка. Славният Андрю Макджий, честен и почтен млад мъж. Помните ли гатанката? Защо фермерът е почитан като стълб на обществото? Защото постоянно стърчи на полето.
Туп, туп, туп, по коридорите на мозъка му се спуска черен кон без ездач, с кръвясали очи, и подкованите с желязо копита вдигат меки, сиви буци мозъчна тъкан, а вкопаните отпечатъци с форма на загадъчни полумесеци се изпълват с кръв.
Шофьорът беше лесен обект. Действително. Един простоват шофьор на такси.
Той задряма и видя лицето на Чарли. А лицето на Чарли се превърна в лицето на Вики.
Анди Макджий и неговата съпруга, хубавата Вики. Изтръгвали са й ноктите, един по един. На четвъртия не е издържала и е проговорила. Така поне предполагаше той. Палец, показалец, среден, безимен. Тогава: „Спрете, ще говоря. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само престанете да ме измъчвате! Моля ви.“ Така е казала. А след това… може да е било и нещастен случай… след това жена му бе умряла. Е, някои неща са над двама ни, а други — над всички ни.
Като Арсенала например.
Туп, туп, туп, черен кон без ездач идва, идва, идва: вижте, черен кон!
Анди спеше.
И си спомняше.
2
Ръководител на експеримента беше доктор Уонлес. Затлъстял и оплешивял, той притежаваше не една идиотска привичка.
— На всеки от вас, дванайсетимата, млади дами и господа, ще направим по една инжекция — обясняваше докторът, раздробявайки цигара в пепелника пред себе си. Малките му розови пръсти изскубваха парченца от тънката хартия и златистокафявият тютюн падаше в спретнати мънички конусчета. — Шест от тези инжекции ще бъдат с вода. Шест — с воден разтвор на микроскопични количества от химическо съединение, наречено „Серия шест“. Точното естество на това съединение е тайна, но въздействието му е сънотворно и слабо халюциногенно. Ще приложим двойно слепия метод, тоест отначало нито вие, нито ние ще знаем на кого какво се е паднало. Всички ще бъдете под внимателно наблюдение четиридесет и осем часа след поставянето на инжекцията. Въпроси?
Имаше няколко, повечето свързани с точния състав на „Серия шест“ — думата „тайна“ ги бе отприщила като копои по следите на избягал каторжник. Уонлес изкусно ги заобиколи. Ала никой не зададе въпроса, който най-силно вълнуваше двайсет и две годишния Анджи Макджий. Той обмисляше дали да не вдигне ръка в тишината, паднала върху полупразната зала за лекции на общата за психолози и социолози сграда на Харисън, и да попита: „Кажете, защо е нужно да се унищожават тези прекрасни цигари?“ По-добре да не пита. По-добре да остави въображението си да литне с отпуснати юзди, докато трае тази скука. Опитва се да откаже цигарите. Хората, незадоволили инстинкта си за сукане, ги пушат, а ненадживелите бебешкия страх да се разделят с изпражненията си ги късат. (По устните на Анди плъзна усмивчица, която той прикри с ръка.) Братът на Уонлес е умрял от рак на белите дробове и докторът изразява символично протеста си към цигарената промишленост. Или може би това е просто един от онези ефектни тикове, с които университетските професори не само че не желаят да се разделят, а направо парадират с тях. Във втори курс в Харисън Анди имаше един преподавател по американска литература (слава Богу, вече в пенсия), който четеше лекции за Уилям Дийн Хауълс и възхода на реализма със забоден във връзката си нос, душещ като същинско куче.
— Ако няма други въпроси, ще ви помоля да попълните тези формуляри и да се явите във вторник в девет часа.
Двама стажанти раздадоха фотокопия с по двайсет и пет нелепи въпроса, на които да се отговори с „да“ или „не“. „Прибягвали ли сте някога към помощта на психиатър? — №8. Вярвате ли, че сте имали случаи да се срещнете с истински парапсихически явления? — №14. Употребявали ли сте халюциногенни опиати? — №18.“ След кратко колебание Анди се спря на „не“ за последния, като си мислеше: „В тази храбра 1969-а кой не ги е употребявал?“