Джонатан Карол
Подробностите
Свикнала съм голяма част от времето си да прекарвам в кафене „Бремен“. Кафето тук е горчиво и вкусно, а обвитите в синя дамаска столове — удобни като стари приятели. Големите прозорци поздравяват утрината светлина, точно както хер Ритер, сервитьорът, поздравява всеки новодошъл. Не е задължително да правиш големи поръчки, достатъчни са чашка чай или вино. Два пъти дневно докарват ароматни печива от съседната фурна. Късно вечер поднасят специалитета на заведението — озахарени кифлички колкото джобен часовник.
„Бремен“ работи деветнайсет часа в денонощието. Затварят го само веднъж в годината — на 24 декември, но на Рождество го отварят отново, украсено със зелени и червени покривки; всички идват официално облечени и изобщо не е тъжно в деня, когато хората трябва да си седят у дома.
Можете да намерите и всякакви дребни житейски радости — последния брой на любимото ви списание, пакет качествени цигари, ароматни сладкиши.
Често идвам тук просто да поседя, да зяпам през прозореца и да си потананикам тихо нещо, което ми харесва. Това е моят таен порок. Дайте ми свободно време и голям прозорец, тогава с удоволствие ще ви изтананикам каквото искате — от Петата симфония до всяка песен от Белия албум на „Бийтълс“. Е, не съм виртуоз, но то е предназначено за един слушател — за мен самата, всички останали в границата на чуваемостта поемат определен риск.
Тази история се случи в една късна ноемврийска вечер, когато целият град се бе разпаднал на дъждовни струи и мокри отблясъци на отразени светлини. Него ден дъждът бе по-студен от сняг. В такова време е най-добре да си седиш у дома и да сърбаш ароматна супа. Главоболия около децата, посещение при зъболекаря, след това безкрайно размотаване по магазините — тоалетна хартия, лепило, сол… Неща невидимки, за които си спомняш едва когато отчайващо ти притрябват.
Влязох, подгизнала и украсена с пазарски чанти, и ми се струва, че изпищях от радост, когато видях моята любима маса свободна. Долетях до нея като птица до гнездото си. Хер Ритер дойде при мен в елегантен черен костюм и с папионка, съвсем като джентълмен от миналия век; както винаги, през ръката му бе преметната бяла кърпа.
— Днес изглеждате уморена. Дълъг ден ли?
— Празен ден, хер Ритер.
Предложи ми сладкиш със сметана и, по дяволите калориите, комбинирах го с чаша вино. След час децата ще се върнат. Имам един час да отпусна вътрешните пружини като гледам през прозореца романтичния дъжд. Започнах да си тананикам, но някой от съседното сепаре високо и протяжно рече:
— Тихооо…
Обърнах се смутена и видях да ме гледа старец с много розово лице.
— Знаете ли, не всички обичат Нийл Деймънд — допълни той.
Достоен завършек на достоен ден — с укор задето си припявам. Изписах на лицето си извинение и вече се готвех да се обърна, когато с крайчето на окото забелязах няколко снимки, нахвърляни на масата на старчето. На повечето от тях бях самата аз и моето семейство.
— Откъде ги имате?
Той протегна ръка, взе една от тях и каза, без дори да я погледне:
— Това е синът ви след девет години. С превръзка, защото е изгубил зрението си при автомобилна катастрофа. Както знаете, той иска да стане пилот, но поради влошеното зрение седи по цели дни вкъщи и непрекъснато се налива. Момичето до него е онази, с която живее. Смята себе си за героиня.
Синът ми Адам сега е на девет, за него на този свят съществуват само самолетите. Наричаме стаята му „хангар“, защото целите стени са облепени с рисунки и снимки на самолети. Има толкова много модели, списания и части за самолетчета, че направо да си глътнеш езика. Наскоро написа писма до всички големи авиокомпании с единствен въпрос: какво трябва да направи, за да стане пилот? С мъжа ми винаги сме били горди с упоритостта на Адам и си представяме бъдещето му единствено като пилот. А на снимката, която държах, нашето малко момченце с къса косичка и умни зелени очи приличаше по-скоро на опърпан осемнайсетгодишен клошар. На лицето му бе изписана някаква неприятна комбинация от скука, тъга и безнадеждност. Беше Адам, без съмнение, но като онези, заради които минаваш на другия тротоар.
И с превръзка на окото! Представете си своето дете така… Не, това не може да бъде! Ако с децата ни се случи някаква трагедия, винаги и за всичко обвиняваме себе си, независимо на каква възраст се е случило. Ние, родителите, трябва да имаме достатъчно големи крила, за да ги приютим и защитим от болките. Това е записано в нашия договор с Бога, когато поемаме върху себе си отговорността за тях. Затова когато видях своя син с превръзка на окото, усетих в устата си нещо гадно.