— Кой сте вие?
— А това е снимка на мъжа ви след развода. Въобразява си, че мустаците му отиват. Изглежда някак глупаво…
В последните години Вили непрекъснато прави опити да си пусне мустаци и всяка нова версия е по-тъпа от предишната. Веднъж, вече съвсем вбесена, му казах, че си пуска нов фасон мустаци при всяка нова любовна интрига. С това дойде краят на мустачените му мераци.
В добавка към мустаците на снимката беше навлякъл една от онези фланелки, каквито носят хевиметалистите (с рисунки на пламъци и светкавици). Такива фланелки обличат феновете на групата „Мъртвите мозъци“. Най-зловещото беше това, че Вили наскоро донесе диск на „Мъртвите мозъци“ и каза, че са „страхотни“.
— Наричат ме Четвъртък, фрау Бекер.
— Днес е четвъртък.
— Така е. Ако се бяхме срещнали вчера, щях да се казвам хер Сряда…
— Ама кой сте вие?! Какво означави всичко това, какви са тези снимки?!
— Те са вашето бъдеще. По-точно, един от вариантите му. Бъдещето е неустойчиво и крехко нещо, зависи от много фактори. От това как се държите днес, как се отнасяте с живота на околните зависи какво ще се случи по-късно. — После направи жест, който красноречиво означаваше „Какво да се прави, такъв е животът…“
— Не ви вярвам. Оставете ме на мира.
Но когато реших да се извърна, той ме докосна по рамото.
— Най-много обичате миризмата на горящи цепеници. Винаги сте лъгали, че първият мъж в живота ви е бил Джо Нюмън. А в действителност вас ви направи жена осиновеният от родителите ви Леон Бел.
Никой не би могъл да знае това! Нито мъжът ми, нито сестра ми, никой! Леон Бел — толкова рядко си спомням за него… Беше добър и нежен, но споменът за него ми причинява болка, защото се страхувах, че някой внезапно ще влезе и ще ни завари в леглото…
— Какво искате? — попитах.
Той взе снимките от ръцете ми и ги сложи обратно на масата.
— Вариантите на бъдещето могат да се променят. Те нямат нищо общо с линиите върху дланите ни. А съдбата е нещо, което може да се изтъргува. Дойдох да сключа с вас сделка.
— Какво мое ви е нужно чак толкова?
— Вашия талант. Помните ли, една вечер нарисувахте седнало под дърво дете? Трябва ми тази рисунка. Донесете я и вашият син няма да пострада.
— Това ли е всичко? Че то беше само ескиз! Направих го за десетина минути, дори зяпах телевизора…
— Донесете я утре точно по същото време.
Разрови купчината и извади друга снимка, бавно я поднесе пред очите ми: моята стара спалня, в леглото — аз и Леон Бел.
— Дори не ви познавам. Защо постъпвате така с мен?
Събра снимките като колода карти.
— Вървете в къщи и намерете онази рисунка.
Някога го можех, посещавах школа за живопис, изкарах целия курс и някои учители твърдяха, че имам талант на истински художник. И знаете ли как реагирах? Аз просто се изплаших. Рисувах, защото ми харесва; когато обаче започнаха да гледат на картините ми сериозно, с чекови книжки в ръце, аз чисто и просто избягах — омъжих се. Бракът (с неговите досадни задължения) е най-подходящият камък, зад който да се скриеш, когато те преследват (възраст, родители, успех). Свиваш се на топка и нищо не може да те докосне. За мен щастието не беше свързано с успехи в живописта.
Наскоро, когато децата вече поотраснаха, си купих скъпи английски маслени бои и две опънати на рамки платна. Но се смутих, когато ги занесох у дома, защото цялото ми „изкуство“ за последните години бяха няколко шеговити рисунки на децата или весели драсканици в края на писмата до приятели. Е, и моят добър стар приятел — албумът за ескизи. Винаги съм искала да си водя дневник, но точно тъй винаги ми е липсвало усърдие.
Албумът е друго нещо. Когато го започнах, бях на седемнайсет, и си обещах, че ще го попълвам само при особени случаи — вдъхновение, важни събития (рождените дни на децата или когато усетя, че Вили има нова любовница). Значи тогава искам нещо „да кажа“. Когато остарея, ще го покажа на децата и ще река: „Това са моите неща, които не познавате. Сега те вече нямат значение.“ Пък може просто да го захвърля настрана.
Понякога разлиствам албума, но той най-често ме угнетява. Защото във всяка от подробностите има много тъга. Каква съм например лъскава и неотразима, когато отивам на вечеринка. Или как Вили пуши цигара щастлив, защото е завършил статията си за Фишер фон Ерлах — мислеше си, че с нея започва кариерата му, а те дори не я публикуваха. Рисунките правя внимателно, с всички детайли и подробности, а по-късно откривам колко смачкан е например панталонът му или колко смешни са пръстите му върху клавишите…
Но ако това ме угнетява, защо продължавам да рисувам? Ами защото това е моят единствен собствен живот. Или просто защото не съм толкова претенциозна, че да отговоря на този въпрос. Може би отговорът ще дойде, когато остарея. След трийсет, четирисет години, когато отгоре ще се спусне откровението, за да схвана по-разбираемо отделните късчета от своя живот…