Но онази рисунка така и не успях да намеря. Прерових всичко — от чекмеджетата до кошчето за мръсно бельо. Знаете колко жестоко ви притиска паниката, когато не можете да откриете онова, което търсите. Каквото и да е, то става най-важното нещо на света, ако ще да е най-великата глупост — ключе от куфар или платена стара сметка за газ. Тогава домът ви става вашият голям враг — крие точно нужното и е напълно глух за молбите ви.
Рисунката я нямаше нито в албума, нито на масичката за телефона, нито по джобовете… Не я открих нито под матраците, нито под хартиите, с които застилам шкафовете. Нима синът ми наистина ще остане без едно око само защото не мога да изровя тази тъпанарска рисунка?!
Така рече старецът. А аз му повярвах, защото видях нашата снимка с Леон.
Прекарах ужасна вечер, опитвайки се да остана добрата мама, която в същото време трескаво търси някаква рисунка. Небрежно попитах дали някой не я е отмъкнал — никой. Бяха свикнали из къщата да има разхвърляни мои рисунки и ескизи.
Уморих се, но щом погледнех Адам, започвах отново. Има красиви очи, умни и приветливи. Гледа те директно в очите и е много внимателен.
В полунощ осъзнах, че съм преровила всичко. Рисунката беше изчезнала. Седнала край масата с чаша нектар от кайсии, разбрах, че за утрешната среща с хер Четвъртък ми остават само две възможности: или да кажа истината, или да възстановя по памет исканата рисунка. Ескизът бе толкова прост, че няма да е никакъв проблем да направя още веднъж нещо подобно. Но точно копие е напълно невъзможно!
Отидох в ателието и взех дъсчица с прикрепени за нея листове. Хартията поне е същата. Вили я купуваше на пакети, защото беше евтина и можехме да я ползваме и двамата. Не ти е жал да изхвърлиш такава хартия. Представях се как набързо ще направя ескиза и ще престана най-после да мисля за него. Дете под дърво. Малко момиченце в джинси. Дървото е кестен. И какво толкова сложно има?
Трябваха ми пет минути да я нарисувам. Още пет — да се убедя, че е кажи-речи същата. Още пет й се радвах…
Не бях още седнала, а Четвъртък вече нетърпеливо барабанеше с пръсти по мраморната масичка.
— Носите ли я?
— Да, в чантата е.
Цялото му тяло се отпусна. Лицето му се успокои, дланите му се спуснаха върху коленете, изпъна се назад.
— Много добре. Дайте ми я, моля.
Но аз не се чувствах добре. Внимателно и видимо спокойно извадих нагънатия на цилиндър лист. Бях леко го поомачкала в желанието си да го излъжа. Ако не се престарава, може и да ми провърви. Е, шансовете не са много, но на какво друго да се надявам?
Грижливо разгъна листа и го загледа, сякаш се докосва до светиня. Ако сега разбере, всичко отива по дяволите!
Вдигна поглед от рисунката.
— Попейте си, ако искате. Ще свърша след минута.
Толкова обичам това кафене, но този тип го превърна в неприятно и заплашително място. Искаше ми се само едно — по-бързо да свършим и да се махам. Дори позата на хер Ритер — изправен до плота с вестник в ръце — ме дразнеше. Във въздуха сякаш витаеше някаква проклета магия, плътна като цигарения дим.
— Имате добра памет.
— За какво говорите?
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади хартиен лист. Разгъна го и ми го подаде — беше рисунката на малкото момиче в джинси под кестена.
— Значи е била у вас?!
Усмихна се.
— И двамата излъгахме. Аз — защото казах, че рисунката е у вас, вие — защото се опитахте да ми пробутате копие. Кой е по-нечестен?
— Ама аз излъгах, защото вие вече ме бяхте излъгали. И защо го сторихте?
— Защото исках да проверя колко силна е вашата памет. Това е много важно.
— А моят син? — попитах. — Нищо ли няма да се случи с него?
— Нищо, гарантирам. Мога да ви покажа негова снимка от бъдещето, но по-добре е просто да се успокоите. Вие направихте много за него. — Показа втората ми рисунка. — Искате ли да видите негова снимка?
Изкушението беше голямо, но аз все пак отказах.
— Кажете ми само дали ще стане пилот.
Четвъртък скръсти ръце пред гърдите си.
— Ще кара конкорд по маршрута Париж-Каракас. Веднъж ще се опитат да отвлекат самолета, но Адам ще постъпи умно и като герой и ще спаси машината и пътниците. За него ще пише на първа страница на „Таймс“ под заглавие „Героите още не са свършили“. — Вдигна високо рисунката. — Благодарение на това.