— Славен е животът тук — каза лекарят възторжено, той прекъсна за миг да точи ножа си о кюнеца на печката. Харесва ми борбата в него, стремежът да постигнеш всичко със собствените си ръце, неговата първобитност, неговата реалност.
— Температурата е доста реална — разсмя се Меснър.
— Знаете ли всъщност колко градуса е! — попита лекарят.
Меснър поклати глава:
— О, ще ви кажа. Петдесет и седем под нулата по спиртния термометър, който нося в шейната. Студеничко за пътуване, а?
— Чисто самоубийство! — отсъди лекарят. — Човек насилва организма си. Диша тежко, поема в дробовете си студ, който ги простудява и смразява повърхностния слой на тъканите. После идва сухата, раздираща кашлица докато се втвърди мъртвата тъкан, и на другото лято човекът умира! пневмония, като се чуди откъде му е дошло. Ще остана в колибата цяла седмица, освен ако термометърът не се вдигне поне до трийсет под нулата.
— Слушай, Тес — рече той след малко. — Не ти ли се струва, че кафето ще кипне.
Като чу името на жената, Джон Меснър изведнъж изтръпна. Хвърли бърз поглед към нея, а по лицето му пробягна сянка — призракът на някаква отдавна погребана и сега внезапно възкръснала мъка. Но след миг, напрегнал волята си, йзгони този призрак. Лицето му отново придоби спокойния израз, макар че той остана нащрек, недоволен от слабата светлина, която му пречеше да разгледа добре лицето на жената.
Първото й несъзнателно движение беше да свали кафеника от огъня. Едва след като направи това, погледна към нара. Но той вече се беше съвзел. Тя видя само един мъж, той седнал на края на нара — гледаше с безразличие върховете на мокасините си. Но когато с нехаен вид се обърна да продължи работата си, Меснър отново хвърли бърз поглед към нея. Жената също така бързо се обърна и улови този поглед. Той изви очи от нея и оценил хитрата й уловка, присви усни в едва доловима усмивка.
Жената извади от сандъка за провизии свещ и я запали. Един поглед към осветеното й лице беше достатъчен за Меснър. В тясната колиба най-голямото разстояние беше само
няколко крачки, и след миг тя застана до него. Нарочно приближи свещта до лицето му и впери в него разширените си от страх очи. Тя го позна. Меснър й отвърна със спокойна усмивка.
— Какво търсиш, Тес? — попита лекарят. ч
— Фуркети — отговори тя, като подмина Меснър и започна да рови в торбата с дрехите, оставена на нара.
Сложиха яденето на своя сандък за провизии, като седнаха на сандъка на Меснър с лице към него. Той беше се изтегнал на нара да си почине и лежеше на хълбок, подложил ръка под главата. В тясното пространство изглеждаше като че ли и тримата са седнали около сандъка.
— От кой край на Щатите идвате? — попита Меснър.
— Сан Франциско — отвърна лекарят. — Но вече стана две години, откакто съм тук.
— И аз съм от Калифорния — обади се Меснър. Жената го погледна умолително, но той се усмихна и продължи:
— От Бъркли…
Това възбуди интереса на другия.
— От Калифорнийския университет? — попита той.
— Да, випуска от осемдесет и шеста година.
— Пък аз ви взех за професор — обясни лекарят. — Имате вид на такъв.
— Много жалко — усмихна му се Меснър. — Бих предпочел да мина за златотърсач или водач на впрягове.
— Мисля, че той прилича толкова на професор, колкото ти на лекар — намеси се жената.
— Благодаря ви — каза Меснър. После се обърна към нейния спътник: — Впрочем, докторе, мога ли да попитам как се казвате?
— Хейторн. Но ще трябва да повярвате на думите ми. Оставих визитните картички заедно с цивилизацията.
— А това е, разбира се, мисис Хейторн… — Меснър се поклони с усмивка.
Тя го стрелна с поглед, в който сега вече имаше повече гняв, отколкото молба.
Хейторн се канеше да попита за неговото име и вече беше отворил уста, но Меснър го изпревари.
— Впрочем, докторе, вие може би ще бъдете в състояние Да задоволите любопитството ми. Преди две години във факултетските среди стана някакъв скандал. Жената на един от професорите… хм… простете, мисис Хейторн… избягала, както говореха, с някакъв лекар от Сан Франциско — сега просто съм забравил името му. Спомняте ли си за този случай?
Хейторн кимна:
— Тази история вдигна доста шум на времето. Наричаха
го Уомбъл. Греъм Уомбъл. Лекар с великолепна практика. Познавах го донякъде.
— Хм, интересуваше ме именно какво е станало с тях. Може би сте чули нещо. Казват, изчезнали безследно.