— Да, той прикри ловко всички следи. — Хейторн се поизкашли . — Носеше се слух, че отплавали с търговска шхуна към южните морета и загинали там по време на тайфун или
нещо подобно.
— Виж, това не знаех — рече Меснър. — А вие помните ли тази история, мисис Хейторн?
— Напълно — отвърна жената и спокойният й глас контрастираше поразително, с блесналия в очите гняв. Тя обърна глава встрани, така че Хейторн да не забележи това. . .
Лекарят отново се канеше да попита Меснър за името, и той отбеляза:
— Този доктор Уомбъл… казват, че бил много красив имал… хм… голям успех сред жените.
— Може и така да е, но тази история го довърши — промърмори Хейторн.
— А жената била същинска хегера, така поне съм чувал. Мнозина в Бъркли считаха, че съвсем не е създала… хм. д райски живот на съпруга си.
— Такова нещо не съм чул — отвърна Хейторн. — В Сан Франциско пък говореха точно обратното.
— Жената мъченица, така ли? Разпъната на кръста съпружеския живот?
Лекарят кимна. В сивите очи на Меснър се четеше леко любопитство. Той продължи:
— Така и трябваше да се очаква: всеки въпрос има две страни. Живеейки тогава в Бъркли, аз познавах само едната. Изглежда, тази жена често е ходила в Сан Франциско.
— Налей ми, моля ти се, кафе — рече Хейторн. Жената напълни канчето му и избухна в смях.
— Сплетничите като стари клюкари — сгълча ги тя.
— Но това е така интересно — усмихна й се Меснър, после отново се обърна към лекаря:
— Съпругът май не се е ползувал с добра репутация в Сан Франциско?
— Напротив, той бил педант в морала — изтърси Хейторн някак си прекалено разпалено. — Педантичен дребосък капка гореща кръв.
— Познавахте ли го?
— Никога не съм го виждал. Не се въртях в университетските среди.
— Значи, пак само едната страна на въпроса — рече Меснър с такъв тон, сякаш разглеждаше нещата безпристрастно Макар че наистина не е бил кой знае какво — искам да кажа външност — едва ли бих се съгласил, че е бил чак толкова лош. Увличал се е по спорта заедно със студентите. Имал е и известен талант. Веднъж написал някаква пиеса на тема Рождество Христово, която имала голям успех сред местната общественост. Чух също, че искали да го правят декан на факултета по английски език, но точно тогава станала тази история, той подал оставка и заминал някъде. Изглежда, тази история провали кариерата му. Във всеки случай, в нашите среди считаха, че няма да се съвземе след този удар. Говореше се, че много обичал жена си.
Хейторн допи кафето, промърмори нещо с безразличен тон и запали лулата си.
— За щастие, те нямали деца — продължи Меснър. Но Хейторн хвърли поглед към печката и си сложи шапката и ръкавиците.
— Отивам за дърва — рече той. — После мога да сваля мокасините и да се чувствувам по-удобно.
Вратата хлопна зад гърба му. Една дълга минута измина в мълчание. Мъжът продължаваше да седи на нара в същата поза. Жената седеше на сандъка с лице към него.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя рязко. Меснър я погледна лениво и нерешително.
— Какво трябва да правя според теб? Надявам се да минем без драми. Пътят, знаеш, ме измори, а този нар е толкова удобен.
Жената прехапа устни в няма злоба.
— Но… — започна тя разпалено, после стисна ръцете си една в друга и млъкна.
— Надявам се, че не искаш да убия мистър… ъ-ъ… Хейторн — рече той кротко, почти умоляващо. — Би било много печално и… уверявам те, съвсем излишно.
— Но ти трябва да направиш нещо! — извика тя.
— Напротив, много вероятно е да не предприема нищо.
— Ще останеш тук? Той кимна.
Тя с отчаяние огледа колибата и завивките, приготвени на Другия нар.
— Скоро ще мръкне. Не бива да оставаш тук. Не бива! Разбери, това е просто невъзможно!
— Как не! Бих могъл да ти припомня, че аз пръв намерих тази колиба, а вие сте мои гости.
Погледът й отново зашари из стаята и когато спря на Другия нар, в очите й се изписа ужас.
— Тогава ще тръгнем ние — заяви тя решително.
— Невъзможно. Ти кашляш със същата тази суха, раздираща кашлица, която мистър… ъ-ъ… Хейторн описа така Добре. Дробовете ти вече са леко простудени. Пък и той е лекар, разбира тези неща, и никога няма да ти позволи да излезеш.
— Но какво ще правиш ти тогава? — запита тя отново. Гласът й звучеше тихо, но напрегнато — затишие пред буря.
Меснър я наблюдаваше с почти бащински поглед, съумяЛ да го насити с максимум състрадание и търпение.
— Скъпа Тереза, казах ти вече — не зная. Наистина не съм мислил по това.
— О, влудяваш ме! — Тя скочи от сандъка и закърши ръце в безсилна ярост. — Никога не си бил такъв преди.