Вътре завари другия в очакване, изправен близо до печката. Държането му издаваше някаква напрегната неловкост нерешителност. Меснър остави кофите на пода.
— Приятно ми е да се запознаем, Греъм Уомбъл — произнесе той официално, сякаш току-що бяха представени един на друг.
Не протегна ръка. Уомбъл се раздвижи неловко, изпитвайки към другия ненавистта, която сме склонни да изпитваме към човек, комуто сме напакостили.
— Значи, вие сте този човек — каза Меснър с удивление. — Такаа… Знаете ли, наистина ми е приятно да се запознаем Много ми се искаше… хм… да разбера какво е намерила Тереза у вас… какво — ако мога да се изразя така — я е привлекло към вас. Даа…
Той го огледа от главата до петите, както оглеждат кон.
— Разбирам какво мислите за мен… — започна Уомбт
— Моля ви се! — прекъсна го Меснър. Тонът и държането му бяха преувеличено сърдечни. — Просто исках да знам как намирате Тереза. Оправда ли очакванията ви? Годините не й личат, нали? И си живеете като в някакъв блажен сън.
— Не дрънкай глупости! — подхвърли Тереза.
— Какво да правя, вродена черта! — оплака се Меснър
— Това не ви пречи да бъдете същевременно ловък! практичен — отсече Уомбъл. — Интересува ни просто какво смятате да правите? . Меснър разпери ръце с умело престорена безпомощност.
— Наистина не зная. Това е едно от тези невъзможни положения, от които човек трудно намира някакъв изход.
— Не можем и тримата да прекараме нощта в тази колиба.
Меснър кимна:
— Значи, някой трябва да се махне.
— Това също е неоспорим факт — съгласи се Меснър.
Когато три тела не могат да заемат едновременно дадено пространство, едно от тях трябва да изчезне.
— И това сте вие — заяви Уомбъл мрачно. — Разстоянието до най-близкия бивак е десет мили, но вие можете да го изминете като нищо.
— И това е първата грешка въз вашите разсъждения — възрази Меснър. — Защо пък непременно аз трябва да бъда този, който ще се махне? Аз намерих колибата пръв.
— Но Тес не бива да пътува — обясни Уомбъл. — Дробовете й са вече леко простудени.
— Съгласен съм с вас. Тя не може да си позволи десет мили в този студ. Разбира се, че трябва да остане.
— Значи, остава това, което казах — заяви Уомбъл категорично.
Меснър се прокашли.
— Вашите дробове са в ред, нали?
— Да, но какво от това?
Меснър отново се закашли и заговори бавно, разсъдливо и безпристрастно:
— О, нищо… бих казал… освен това, че според вашите разсъждения, нищо не ви пречи да излезете и да се поразходите — така да се каже — на студа някакви си десетина мили. Ще ги изминете като нищо.
Уомбъл хвърли бърз и изпълнен с подозрение поглед към Тереза и забеляза, че в очите й блесна радостно удивление.
— Ти какво ще кажеш? — попита той.
Тя се подвоуми и вълна от гняв помрачи лицето му. Той се обърна ядосано към Меснър.
— Стига глупости! Не можеш да останеш тук.
— Ще остана.
— Няма да ти позволя! — Уомбъл изправи рамене заплашително. — Тук аз решавам нещата.
— Аз пък ще остана — упорствуваше Меснър.
— Ще те изхвърля!
— А аз ще вляза отново.
Уомбъл млъкна за малко, за да овладее гласа си и себе си. После заговори бавно, тихо, сподавено:
— Слушай, Меснър, ако не излезеш с добро, ще те набъхтя. Тук не е Калифорния. Ще те направя на пихтия с тези два юмрука.
Меснър сви рамене.
— Ако направиш това, ще събера златотърсачите и ще виДя как ще виснеш на първото дърво. Както каза и ти, тук не е Калифорния. Те са простосърдечни хора, тези златотърсачи. Ще се наложи само да им покажа следите от побоя, да разкажа истината за теб и да предявя претенции за жена си.
Жената се опита да каже нещо, но Уомбъл се нахвърли гРУбо върху нея.
— Ти да не се бъркаш! — кресна той. Подчертано спокойно Меснър каза:
— Моля те, не ни пречи, Тереза.
Гневът и трудно сдържаното вълнение раздразниха дробовете на жената и предизвикаха сухата, раздираща кашлица. Лицето й поруменя от прилива на кръв и притиснала към гръдта си, тя чакаше да мине пристъпът.
Уомбъл я гледаше навъсено, прислушвайки се в кашлицата.
— Трябва да се направи нещо — рече той. — Но дробовете й няма да издържат на студа. Тя не може да пътува, като не се затопли. А аз не възнамерявам да ти я отстъпя.