Меснър измънка нещо, поокашли се, отново замънка уморено и накрая каза:
— Трябват ми пари…
На лицето на Уомбъл веднага се изписа презрение, че накрая другият затъна в подлост по-дълбоко от него!
— Имаш злато на прах в завързаната торбичка — продължи Меснър. — Видях те, когато я сваляше от шейната.:
— Колко искаш? — попита Уомбъл и в гласа му прозвуча презрение, равно на изписаното по лицето му.
— Пресметнах приблизително колко може да тежи торбичката и… такова… мисля, че има двайсетина фута. Какво ще кажеш за четири хиляди?
— Но това е всичко, което имам, човече! — възкликна Уомбъл.
— Нали имаш Тереза — утеши го Меснър. — Тя положително струва толкова. Помисли си само от какво се ощетявам! Не, цената наистина е разумна.
— Добре! — Уомбъл се втурна през стаята към торбичката със злато. — Бих искал да свършим по-бързо тази работа. Ех, ти… нищожество!
— Е, тук грешиш — възрази Меснър с усмивка. — Но от етична гледна точка този, който дава подкуп, е по-лош, отколкото този, който го взема. Укривателят на крадени вещи не е по-добър от крадеца, нали? И няма защо да се утешаваш с привидното си нравствено превъзходство в тази сметчица.
— По дяволите твоята етика! — избухна другият. — тук и гледай, докато претеглям праха. Може да те метна,
И жената, облегнала се на нара, с ярост и безсилие следеше как на малките везни, поставени върху сандъка за провизии, отмерваха нейната цена в жълт прах и парчета самородно злато. Везните бяха малки, наложи се да теглят няколко пъти и Меснър проверяваше с педантично старание всяка отделна купчинка.
— Твърде много сребро има в това злато — отбеляза той, докато завързваше торбичката. — Струва ми се, че чистото
съдържание на злато едва ли е повече от три четвърти на унция. Ти ме мина малко, Уомбъл.
Той прихвана нежно торбичката и отдавайки нужното внимание към ценното й съдържание, я изнесе навън в шейната. Върна се, събра съдовете, опакова сандъка за провизии и прибра завивките. След като привърза товара към шейната и впрегна недоволните кучета, върна се в колибата за ръкавиците си.
— Сбогом, Тес! — рече той, като стоеше до отворената врата.
Тя се обърна към него, като се мъчеше в гнева си да намери думи, с които да изрази кипящата в нея ярост.
— Сбогом, Тес — повтори меко Меснър.
— Животно! — произнесе тя най-после.
Обърна се, домъкна се със залитане до нара, хвърли се на него по очи и захълца: „Животни! Ах вие, животни такива!“
Джон Меснър притвори тихо вратата зад гърба си, и докато подкарваше кучетата, с голямо облекчение хвърли поглед назад към колибата. Като се спусна по брега, той спря шейната до дупката в леда. Измъкна торбичката със злато изпод въжетата, които крепяха товара, и се обърна към дупката. Водата в нея вече бе хванала тънка ледена корица. Той я разтроши с юмрук. Развърза със зъби възела на торбичката и изпразни съдържанието й във водата. Реката беше плитка на това място и на два фута под водата Меснър видя дъното — матово жълто под чезнещата дневна светлина. Тази гледка го накара да се изхрачи в дупката.
Подгони кучетата по пъртината на Юкон. Животните скимтяха апатично и теглеха шейната без охота. Държейки се с дясната ръка за управляващия прът и разтривайки с другата носа и бузите, Меснър се препъна в ремъка, когато кучетата направиха завой.
— Напред, клети хромчовци! — подвикна той. — Така, напред!