— ДА — потвърди Смърт.
Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му обаче се разтревожи сериозно.
— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията. Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам огъня и да пея псалмите…
— ДА.
— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…
— ДА — по-натъртено се съгласи Смърт.
— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…
— ТАКА Е.
— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…
— Е?
— Май не може да опитам тепърва…
— НЕ МОЖЕ.
— Знаех си — смънка Деккан унило.
Погледна разбиващите се в брега вълни.
— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как старите камбани на храма звънят под водата.
— ЗНАМ.
— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония мъртъвци долу бият камбаните.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.
— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици — споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта глава ни една щурава приумица не се свъртя.
— НО ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ — изтъкна Смърт.
Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.
— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?
Смърт му обясни.
— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.
А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все пак още имаше жарава.
Скоро и тя щеше да догори.
….
…
..
.
Догоря.
.
..
…
….
Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.
Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.
Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена и вселени. Нуждаеше се от хора.
Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.
На хоризонта блещукаха светлини.
То обичаше светлините.
Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.
То обичаше и действието…
Минаха няколко седмици.
Казват, че всички пътища водят към Анкх-Морпорк, най-великия сред градовете на Диска.
Поне някои разправят, че така се говорело.
Но не е вярно. Всички пътища водят извън Анкх-Морпорк, само че хората понякога вървят по тях в погрешна посока.
Поетите отдавна са се отказали да измислят описания на този град. Напоследък по-лукавите сред тях се мъчат да съчинят оправдания за него. Склонни са да признаят, че смърди и е пренаселен. Освен това напомня за ада, какъвто би изглеждал, ако там угасят огньовете и заселят в него стадо дрисливи крави за около година. Веднага обаче настояват да признаете, че освен това Анкх-Морпорк е изпълнен с напиращ, бликащ и несекващ живот. Вярно е, макар да го чувате от устите на поети. Но странящите от поезията хора им отвръщат: „Е, и какво от това?“ Често и дюшеците са пълни с живот, обаче никой не пише за тях оди. Хората мразят живота си в този град и ако са принудени да го напуснат по работа, в търсене на приключения или докато изтече давността за някои техни постъпки, горят от нетърпение да се завърнат, за да се радват още повече на своята ненавист към него. По каруците и каретите си лепят стикери от рода на „Анкх-Морпорк — мразиш го или се махаш“. И наричат своя град Голямото уахуни2.
От време на време някой управник издига стена около Анкх-Морпорк с илюзорната цел да не допуска вътре враговете. Градът обаче не се плаши от врагове. Дори е готов да ги посрещне с отворени обятия, стига да носят и пари3. Анкх-Морпорк е оцелял въпреки наводненията, пожарите, ордите нашественици, революциите и драконите. Е, да, понякога и по чиста случайност, но все пак ги е преживял. Бодрият и непоправимо алчен дух на града не се е поддал на нищо…
2
Уахуни е плод, който расте само в някои райони на първобитния Хоуондаленд. Дълъг е пет-шест метра, по него стърчат шипове с цвят на ушна кал и вони като мравояд, похапнал отдавна вмирисани мравки.
3
Всъщност във вече прочутото издание на Гилдията на търговците „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“ е вмъкнат цял нов раздел „Ако вий сте Варвърски нашествиник“. Съдържа факти от нощния живот, изгодни предложения на пазара и списък с гостилници, където умеят да правят пудинг от месо на як и кобилешко мляко. Не един вандал с островръх шлем се е завръщал в мразовитата си юрта, недоумявайки как се е оказал значително по-беден, затова пък се е сдобил с некадърно изтъкано килимче, литър вино, негодно за пиене, и плюшено магаренце със сламена шапчица.