— Смятам, че бих могъл да направя и повече от това — отвърна Поаро. — Но бих искал първо да се уверя в нещо. Това изнудване трябва да спре. Не трябва да има повече изчезнали кучета. Край на всичко!
— Да! О, да!
— Също и парите, които сте измъкнали от лейди Хогин, трябва да бъдат върнати.
Ейми Карнаби прекоси стаята, отвори чекмеджето на бюрото и се върна с плик, пълен с банкноти, които подаде на Поаро.
— Днес щях да ги внеса в общия фонд.
Поаро взе банкнотите, преброи ги и се изправи.
— Мисля, че е възможно, мис Карнаби, да накарам сър Джоузеф да се откаже от съдебно преследване.
— О, мосю Поаро!
Ейми Карнаби сключи ръце. Емили възкликна от радост. Август излая и замаха с опашка.
— Що се отнася до теб, mon ami1 — обърна се Поаро към кучето, — искам да ми подариш нещо. Нуждая се от твоята незабележимост. Във всичките случаи, никой не е заподозрял дори за момент, че има намесено второ куче. Август притежава невидимата лъвска кожа.
— Разбира се, мосю Поаро. Според легендата, някога пекинезите са били лъвове. И все още носят лъвски сърца!
— Предполагам, че Август е кучето, което ви е завещала лейди Хартингфийлд и за което се знае, че е умряло? Не се ли безпокоите, когато трябва да се връща сам, пресичайки движението?
— О, не, мосю Поаро. Август е свикнал с движението. Обучила съм го много внимателно. Той дори разбира кога улицата е еднопосочна.
— В такъв случай — пошегува се Еркюл Поаро, — той превъзхожда по ум повечето човешки същества!
VIII.
Сър Джоузеф прие Еркюл Поаро в кабинета в дома си.
— Е, мистър Поаро? Оправдаха ли се хвалбите ви? — попита той.
— Първо ми отговорете на един въпрос — започна Поаро и седна. — Знам кой е престъпникът и мисля, че имам достатъчно доказателства, за да бъде осъден. Но в подобен случай се съмнявам, че изобщо някога ще успеете да си върнете парите.
— Да не си получа парите? — сър Джоузеф пребледня.
— Аз не съм полицай — продължи Поаро. — Действам единствено според вашите интереси. Струва ми се, че бих могъл да възстановя парите ви, в случай че не бъде предприето по-нататъшно преследване.
— Така ли? — възкликна сър Джоузеф. — Тогава си заслужава да помисля.
— Вие сте единственият, който би могъл да вземе решение. Ако стриктно следваме правилата, общественият интерес изисква вие да предприемете по-нататъшни действия. Повечето хора биха постъпили така.
— Обзалагам се, че точно така ще постъпят — каза рязко сър Джоузеф. — Но не техните пари ще изчезнат завинаги. Ако има нещо, което мразя, то е да бъда измамен. На никой, който ме е измамил, не му се е разминало.
— Тогава какво решавате?
Сър Джоузеф удари с юмрук по масата.
— Ще взема парите! Никой няма да може да каже, че е успял да измъкне двеста лири от мен.
Еркюл Поаро стана, отиде до бюрото, написа чек за двеста лири и го подаде на сър Джоузеф.
— Дявол да го вземе! Кой, по дяволите, е този човек?
Поаро поклати глава.
— Ако приемете парите, не трябва да задавате повече въпроси.
Сър Джоузеф прегъна чека и го прибра в джоба си.
— Жалко. Но парите са по-важни. Колко ви дължа, мистър Поаро?
— Няма да искам много. Както казах, това е много маловажен случай. — Той направи пауза и добави: — Напоследък, почти всички случаи, с които се занимавам, са убийства…
Сър Джоузеф леко се сепна.
— Сигурно е интересно? — попита той.
— Понякога. Странно е, че вие ми напомняте за един от първите ми случаи в Белгия, преди много години. Външно обвиняемият много приличаше на вас. Той беше богат производител на сапуни. Отрови жена си, за да се ожени за русокосата си секретарка… Да, наистина приликата е забележителна…
Лек стон се изтръгна от устните на сър Джоузеф. Бяха придобили странно синкав цвят. Лицето му бе пребледняло. Той се отпусна на стола си. Пъхна трепереща ръка в джоба си. Извади чека и го скъса на парчета.