— С това е свършено, край. Смятайте парите за възнаграждение.
— Но, сър Джоузеф, хонорарът ми нямаше да бъде толкова висок.
— Всичко е наред. Задръжте ги.
— Ще ги изпратя за благотворителни цели.
— Пратете ги, където желаете, по дяволите.
Поаро се наклони напред и каза:
— Струва ми се, не е необходимо да споменавам, че човек във вашето положение трябва да бъде крайно внимателен.
Сър Джоузеф прошепна едва-едва:
— Не се безпокойте. Ще бъда изключително внимателен.
Еркюл Поаро излезе от къщата. Докато слизаше по стълбите, си каза:
— И така, аз бях изключителен.
IX.
Лейди Хогин подхвърли на съпруга си:
— Странно, тоникът има съвсем различен вкус. Вече не горчи така. Чудя се защо?
Сър Джоузеф изломоти:
— Аптекари. Небрежни хора. Всеки път правят нещата различно.
— Предполагам, че е от това — несигурно рече лейди Хогин.
— Разбира се, че е от това. Какво друго би могло да бъде?
— Човекът направи ли нещо около Шан Тън?
— Да. Върна ми парите.
— Кой е бил?
— Не ми каза. Много потаен човек е този Еркюл Поаро. Но не трябва да се тревожиш.
— Странен дребосък е той, нали?
Сър Джоузеф леко потръпна и хвърли поглед встрани и нагоре, все едно чувстваше присъствието на Поаро зад дясното си рамо. Разбираше, че това усещане никога не ще го напусне.
— Ужасно хитър е този дявол! — отбеляза той.
После тайно си помисли: „Грета да върви по дяволите! Нямам намерение да рискувам главата си, за която и да било платинена блондинка!“
X.
— О!
Ейми Карнаби се бе втренчила недоверчиво в чека от двеста лири.
— Емили! Емили! — извика тя. — Чуй това.
Скъпа мис Карнаби,
Позволете ми да допринеса за вашия заслужил бюджет, преди да сте го изчерпали напълно.
— Ейми — обади се сестра й, — ти имаше невероятен късмет. Само си помисли къде можеше да бъдеш сега.
— Уормуд Скръбс или Холоуей? — прошепна Ейми Карнаби. — Но вече всичко свърши, нали така, Август? Няма вече да ходиш в парка с мама или приятели на мама, няма да носим и малките ножички. — Тя въздъхна с копнеж. — Скъпи Август! Много жалко. Толкова е умен… Човек може да го научи на всичко…
Втора глава
Лернейската хидра
I.
Еркюл Поаро хвърли окуражителен поглед на човека, седнал насреща му.
Доктор Чарлз Олдфийлд беше най-вероятно около четирийсетте. Имаше светла коса, леко побеляваща по слепоочията и сини очи, в които се четеше тревога. Беше леко прегърбен и малко колеблив в жестовете си. Освен това изглежда му беше трудно да говори направо.
Леко заеквайки, той каза:
— Дошъл съм при вас, мосю Поаро, с доста странна молба. И сега, когато съм вече тук, се страхувам да говоря. Просто защото, както много добре ми е известно, в подобни случаи никой не би могъл да помогне.
— Що се отнася до това, трябва да ме оставите сам да преценя — промърмори Поаро.
— Не знам защо реших, че може би… — той замълча.
— Бих могъл да ви помогна? — довърши Поаро. — Eh bien2 вероятно бих могъл. Разкажете ми какъв е проблемът.
Олдфийлд се скова. Поаро отново забеляза колко измъчен бе този човек. Когато заговори, в гласа му се долавяше нотка на безнадеждност:
— Виждате ли, няма никакъв смисъл да се вика полицията… Нищо не биха могли да направят. Но нещата с всеки изминал ден се влошават. И аз просто не знам какво да правя…
— Кои неща?
— Слуховете… О, съвсем просто е, мосю Поаро. Точно преди малко повече от година съпругата ми почина. От няколко години тя беше инвалид. Всички мислят, че аз съм я убил, че съм я отровил!
— Аха — отвърна Поаро. — А отровили ли сте я?
— Мосю Поаро! — извика доктор Олдфийлд и скочи на крака.
— Успокойте се — помоли го Поаро. — И седнете. В такъв случай, ще приемем, че не сте отровили жена си. Вие, доколкото разбирам, практикувате в провинциален район…