— Да, Маркет Лубъро, Бъркшир. Винаги съм знаел, че на подобни места доста се клюкарства, но никога не съм очаквал, че ще се стигне толкова далече. — Той приближи леко стола си напред. — Мосю Поаро, нямате представа какво се наложи да преживея. Отначало не разбирах за какво става дума. Забелязах, че хората се държат по-недружелюбно и че ме избягват все по-често, но го отдавах на неотдавнашната смърт на съпругата си. После всичко започна да става все по-явно. Хората дори минават на отсрещния тротоар, за да избегнат разговори с мен. Клиентелата ми намалява. Където и да отида, гласовете се снижават, чувствам недоброжелателни погледи да се забиват в гърба ми, докато устите бълват отрова. Получих едно-две ужасни писма. — Той си пое дъх и продължи: — И не знам, не знам какво да правя. Не знам как да се боря срещу това. Срещу тази мрежа от ужасни лъжи и подозрение. Как може да се отрече нещо, което никога не се казва открито? Чувствам се безсилен, оплетен в тази мрежа, докато те бавно и безскрупулно ме унищожават.
Поаро замислено поклати глава и отвърна:
— Да. Слуховете са като деветглавата лернейска хидра, която не може да бъде убита, защото когато отрежеш една от главите, на нейно място пониква нова.
— Точно така — кимна доктор Олдфийлд. — Нищо не мога да направя. Нищо! Вие бяхте последната ми надежда, макар и за миг да не съм помислял, че може да се направи нещо.
— Не съм толкова сигурен — след кратко мълчание рече Поаро. — Заинтригувахте ме, доктор Олдфийлд. Бих искал да опитам да унищожа деветглавото чудовище. Но на първо място, трябва да ми разкажете за обстоятелствата, предизвикали грозната мълва. Казахте, че жена ви починала преди малко повече от година. Каква беше причината за смъртта?
— Стомашна язва.
— Имаше ли аутопсия?
— Не. Тя от дълго време страдаше от язва.
Поаро кимна.
— Всеизвестен факт е, че симптомите на това заболяване и тези от отравянето с арсеник си приличат твърде много. През последните десет години имаше най-малко десет сензационни убийства, като при всяко от тях жертвата е била погребвана, без да има и най-малко съмнение, че причината за смъртта е стомашно заболяване. Жена ви по-възрастна или по-млада беше от вас?
— Беше пет години по-възрастна.
— Колко време бяхте женени?
— Петнайсет години.
— Получили ли сте някакво имущество след смъртта й?
— Да. Тя беше доста богата жена. Остави ми, грубо казано, около трийсет хиляди лири.
— Много добра сума. Вие я наследихте?
— Да.
— В добри отношения ли бяхте със съпругата си?
— Разбира се.
— Никакви скандали? Недоразумения?
— Ами… — доктор Олдфийлд се поколеба. — Съпругата ми беше от така наречените трудни жени. Беше инвалид и много се безпокоеше за здравето си. Това я правеше раздразнителна и капризна. Понякога имаше дни, когато с нищо не можех да й угодя.
— О, да, известен ми е този тип жени. Вероятно се е оплаквала, че е изоставена, недооценена и че съпругът й се е отегчил от нея, та дори би се радвал на нейната смърт.
Изражението на Олдфийлд потвърждаваше истинността на предположението.
— Съвсем точно! — кимна лекарят.
— Имаше ли медицинска сестра, която се грижеше за нея? Или компаньонка? Или пък вярна прислужница?
— Една жена изпълняваше задълженията едновременно на медицинска сестра и компаньонка. Много разумна и компетентна жена. Не ми се вярва тя да е пуснала слуха.
— Господ е надарил дори най-разумните и компетентните с език, а те невинаги го използват както би трябвало. Не се съмнявам и за миг, че тя е приказвала, че слугите и всички останали също са говорили за това! Всичко е налице за започването на един добре организиран съседски скандал. Сега искам да ви попитам още нещо. Коя е вашата дама?
— Не ви разбирам — отвърна доктор Олдфийлд и се изчерви гневно.
— Мисля, че ме разбирате — рече Поаро. — Питам, коя е жената, с чието име ви свързват?
Доктор Олдфийлд скочи на крака. Лицето му бе безизразно.
— Няма никаква „дама“ в случая. Съжалявам, че ви отнех толкова време, мосю Поаро. — Той се отправи към вратата.
— И аз съжалявам — рече Поаро. — Вашият случай ме заинтригува. Имах желание да ви помогна. Но нищо не бих могъл да направя, ако не знам цялата истина.
— Казах ви истината.
— Не…
Доктор Олдфийлд спря и бързо се обърна.