— Защо настоявате, че има замесена жена?
— Скъпи ми докторе! Смятате ли, че не познавам начина на мислене на жените? Клюките в провинцията винаги са свързани с връзките между двата пола. Ако някой отрови жена си, за да може да отиде на северния полюс или да се радва на спокойствието на ергенския живот, няма да събуди интерес у съседите си, дори за минута! Но когато са убедени, че убийството е било извършено с цел мъжът да може да се ожени за друга жена, мълвата се разпростира като лавина. Елементарна психология.
— Не мога да отговарям за нещо, което група клюкари може би си мислят! — раздразнено рече Олдфийлд.
— Не, разбира се. Така че можете спокойно да се върнете, да седнете и да отговорите на въпроса ми.
Бавно и неохотно Олдфийлд отново зае мястото си и заговори, силно изчервен:
— Твърде е възможно да са обсъждали мис Монкриф. Джийн Монкриф е моята аптекарка, наистина много добро и почтено момиче.
— Откога работи при вас?
— От три години.
— Жена ви одобряваше ли я?
— Ами, не би могло да се каже точно така.
— Ревнуваше ли?
— Да, макар че беше абсурдно!
Поаро се усмихна и рече:
— Ревността на съпругите е пословична. Но да ви кажа нещо. От опит зная, че колкото и да изглежда неоправдана или абсурдна една ревност, почти винаги тя има своите основания. Има една максима, нали я знаете, че клиентът е винаги прав? Ами, същото важи и за ревнивите съпрузи или съпруги. Колкото и малко да са конкретните доказателства, по принцип ревнивците винаги са на верен път.
— Глупости — грубо рече доктор Олдфийлд. — Никога не съм казвал и дума на Джийн Монкриф, която жена ми не би могла да чуе.
— Вероятно е така. Но това едва ли променя току-що казаното от мен.
Еркюл Поаро се наклони напред. Гласът му прозвуча решително:
— Доктор Олдфийлд, ще направя всичко, което е по силите ми в този случай. Но от вас искам да проявите пълна откровеност, без да държите сметка за мнението на другите и дори за собствените си чувства. Прав ли съм, че не сте се интересували от съпругата си от известно време преди смъртта й?
— Всичко това бавно ме убива — отговори след кратко мълчание Олдфийлд. — Трябва да храня някаква надежда. По един или друг начин, имам чувството, че ще можете да направите нещо за мен. Ще бъда откровен с вас, мосю Поаро. Никога не съм бил наистина влюбен в съпругата си. Струва ми се, бях добър съпруг, но всъщност никога не съм я обичал.
— А това момиче, Джийн?
Малки капчици пот избиха по челото на доктора. Той продължи:
— Досега щях да съм поискал ръката й, ако не бяха целият този скандал и клюките.
Поаро се облегна назад в стола си.
— Най-сетне стигнахме до истинските факти! Eh bien, доктор Олдфийлд, ще се заема с вашия случай. Но запомнете, аз ще търся истината.
— Не истината ме плаши! — с горчивина рече Олдфийлд. Поколеба се и добави: — Знаете ли, обмислял съм да заведа дело за клевета! Ако мога да изтъкна определено обвинение, тогава бих могъл да бъда възмезден. Поне понякога ми се струва така… Друг път си мисля, че това би влошило още повече нещата. Просто ще предизвикам по-голяма публичност и хората ще кажат: „Може би няма достатъчно доказателства, но където има пушек, там има и пожар.“ — Той се взря в Поаро. — Кажете ми честно, има ли някакъв изход от този кошмар?
— Винаги има изход — отвърна Еркюл Поаро.
II.
— Заминаваме за провинцията, Джорджис — каза Поаро на камериера си.
— Наистина ли, сър? — попита невъзмутимият Джордж.
— Целта на нашето пътуване е да унищожим едно чудовище с девет глави.
— Наистина ли, сър? Като лохнеското чудовище ли?
— По-невероятно дори от него. Нямам предвид звяр от плът и кръв, Джорджис.
— Явно не съм ви разбрал правилно, сър.
— По-лесно щеше да бъде, ако наистина беше такова. Няма нищо по-изплъзващо се, по-трудно установимо от източника на злословия.
— О, да, наистина, сър. Трудно е дори да се разбере как е започнало всичко.
— Точно така.
Еркюл Поаро не отседна в къщата на доктор Олдфийлд. Вместо това отиде в местното хотелче. Още първата сутрин от пристигането си той разпита Джийн Монкриф.
Тя беше високо момиче с медноруси коси и хладни сини очи. Имаше вид на човек, който е постоянно нащрек.