— Съвсем очевидно е, че съществуват основания за разследване — заключи тържествено Поаро.
— Толкова е неприятно, като си помислиш — рече мис Ледърън. — Милото ни, тихо градче, изнесено във вестниците. Цялата тази публичност!
— Тя ви отблъсква? — запита Поаро.
— В известна степен. Нали разбирате, аз съм малко старомодна.
— Казвате, че всичко най-вероятно са просто клюки!
— Е, не бих могла да твърдя подобно нещо с такава сигурност. Знаете ли, напълно вярвам в поговорката, че няма дим без пожар.
— Точно така мисля и аз — отвърна Поаро и стана.
— Нали мога да се доверя на вашата дискретност, мадмоазел?
— О, разбира се! Няма да кажа и дума никому.
Поаро се усмихна и се отправи към вратата. На прага се обърна към дребната прислужница, която му подаваше шапката и палтото и каза:
— Дошъл съм да разследвам обстоятелствата около смъртта на мисис Олдфийлд, но ще ви бъда задължен, ако запазите тази информация лично за себе си.
Гладис, прислужничката на мис Ледърън, почти се свлече върху стойката за чадъри и рече развълнувано:
— О, сър, тогава, значи докторът я е вкарал в гроба?
— От известно време и вие сте си мислили така, нали?
— Ами, не точно аз, сър. Беатрис. Тя беше там, когато почина мисис Олдфийлд.
— И тя смята — каза Поаро, като съзнателно се опитваше да подбере възможно най-мелодраматичните думи, — че е имало престъпно деяние.
Гладис кимна развълнувано.
— Точно така. Така казва и сестрата, която е била там, сестра Харисън. Тя беше толкова привързана към мисис Олдфийлд и толкова разстроена от смъртта й. Беатрис винаги казваше, че сестра Харисън знае нещо повече, защото веднага след това беше силно настроена против доктора, а едва ли би било така, ако всичко беше наред.
— Къде е сега сестра Харисън?
— Грижи се за възрастната мис Бристоу. Къщата е в края на градчето. Не може да я пропуснете. Има портал с колони.
IV.
Не след дълго Поаро вече седеше срещу жената, която би трябвало да знае най-много около обстоятелствата, предизвикали толкова слухове.
Сестра Харисън беше приятна жена, наближаваща четирийсетте. Имаше спокойните, миловидни черти на мадона и големи дружелюбни очи. Тя го изслуша търпеливо и внимателно. После бавно каза:
— Да, знам, че наоколо се разправят много неприятни истории. Направих всичко възможно, за да прекъсна това, но е напълно безнадеждно. Хората обичат сензациите. Нали разбирате?
— Но все нещо е дало повод за подобни слухове? — рече Поаро. Забеляза, че тя помръкна още повече и само объркано поклати глава. — Вероятно — предположи Поаро, — доктор Олдфийлд и съпругата му не са се разбирали и това е станало причина за слуховете.
Сестрата решително поклати глава.
— О, не. Доктор Олдфийлд винаги е бил особено внимателен и търпелив към съпругата си.
— Беше ли привързан наистина към нея?
Тя се поколеба.
— Не, не бих казала точно това. Мисис Олдфийлд беше капризна жена. Не можеше да й се угоди и непрекъснато изискваше внимание и привързаност, които невинаги бяха оправдани.
— Искате да кажете — каза Поаро, — че тя е преувеличавала сериозността на положението си?
Сестрата кимна.
— Да, може да се каже, че дори неприятната й смърт се дължеше до голяма степен на измислиците й.
— Все пак — каза мрачно Поаро, — тя си е отишла…
— О, знам, знам…
Той се загледа в нея за известно време. Наблюдаваше болезнената й обърканост, очевидното й колебание.
— Сигурен съм, че знаете какъв е бил първоначалният повод за тези слухове — рече най-сетне.
Сестра Харисън се изчерви и отвърна.
— Ами, бих могла да предположа. Предполагам, заради прислужницата, Беатрис. Тя започна тези слухове и дори бих могла да кажа защо.
— Да?
Сестра Харисън продължи доста объркано:
— Разбирате ли, има нещо, което случайно дочух. Част от разговор между доктор Олдфийлд и мис Монкриф. Повече от сигурна съм, че и Беатрис го е чула, само че предполагам, никога не би признала.
— Какъв беше този разговор?
Сестра Харисън помълча за минута, сякаш се опитваше точно да възстанови думите и каза: