Беатрис Кинг беше нисичка млада жена. На пръв поглед изглеждаше непоправимо глупава, но очите й бяха доста по-интелигентни отколкото видът й предполагаше. Въпреки това, от нея нищо не можеше да се измъкне. Тя само повтаряше:
— Не знам нищо за никого… Не съм аз тази, която ще каже какво се случи… Не знам какво намеквате с това, че съм дочула разговор между доктора и мис Монкриф. Не съм от тези, дето подслушват по вратите и нямате право да твърдите такова нещо. Нищо не знам.
— Чували ли сте някога за отравянето с арсеник? — попита Поаро.
По намръщената й физиономия се изписа нескрито любопитство.
— Значи в онова шише с лекарството е имало арсеник? — рече младата жена.
— Какво шише?
— Едно от онези шишенца с лекарство, които мис Монкриф приготвяше за мисис Олдфийлд. Сестрата беше очевидно разтревожена. Тя го опита, помириса го и го изля в мивката, а после напълни шишето с вода от чешмата. Лекарството също беше прозрачно като вода. Веднъж, когато мис Монкриф занесе чай на мисис Олдфийлд, сестрата отново го изля и направи нов. Каза, че не бил направен с вряла вода. Но аз забелязах! Мислех, че тя е припряна, както обикновено са повечето сестри, но не знам, може и да е имало нещо друго.
Поаро кимна.
— Разбирахте ли се с мис Монкриф, Беатрис?
— Нямам нищо против нея… Малко е високомерна. Разбира се, винаги съм знаела, че е влюбена в доктора. Само да бяхте я видели как го гледа.
Поаро отново кимна. След това се върна в хотелчето, където даде ясни нареждания на Джордж.
VI.
Доктор Алън Гарсия, лаборант-химик от вътрешно министерство, потри ръце и намигна на Поаро.
— Е, това ви задоволява, мосю Поаро, нали? — подхвърли Гарсия. — Човекът, който винаги е прав.
— Много сте любезен.
— Какво ви наведе на следата? Клюките ли?
— Както се казва, вслушай се в мълвата и все ще стигнеш до някъде.
На следващия ден Поаро отново отпътува с влака за Маркет Лубъро.
Градчето беше оживено като кошер. Жуженето бе започнало още от подготвянето на ексхумацията.
Сега, след като резултатите от аутопсията бяха станали публична тайна, вълнението бе достигнало върха си.
Поаро беше в хотелчето от около час и тъкмо бе завършил обилния си обяд, когато му съобщиха, че една дама иска да говори с него.
Беше сестра Харисън. Лицето й беше пребледняло и измъчено. Тя започна без заобикалки:
— Истина ли е? Вярно ли е?
Той внимателно я настани да седне.
— Да. Беше намерено дори повече от необходимото за смъртта количество арсеник.
— Не съм мислила, нито за миг не съм допускала… — промълви тя и избухна в сълзи.
— Истината излезе наяве — предпазливо рече Поаро.
— Ще го обесят ли? — попита тя и се разрида отново.
— Необходимо е да бъдат доказани още много неща. Възможността да бъде извършено престъплението. Достъпът до отровата. Начинът, по който е била погълната.
— Но, мосю Поаро, ако той няма нищо общо с това?
— В такъв случай — сви рамене Поаро, — той ще бъде оправдан.
— Има още нещо, което трябваше да ви кажа още първия път, но ми се струваше, че не е важно — рече сестра Харисън. — Просто беше странно.
— Знаех си, че има още нещо — отвърна Поаро. — Сега най-добре би било да ми го кажете.
— Не е кой знае какво. Просто един ден, когато слязох в аптеката, видях Джийн Монкриф да прави нещо доста странно.
— Да?
— Звучи много глупаво. Тя пълнеше пудриерата си, онази с розов емайл…
— Да?
— Но не я пълнеше с пудра. Капваше в нея нещо от едно шишенце, което стоеше в чекмеджето с отровите. Когато ме видя, се стресна и затвори пудриерата, бутна я в чантата си и бързо върна шишенцето в чекмеджето, така че да не мога да разбера какво е. Предполагам, това нищо не значи, но сега, когато вече е ясно, че мисис Олдфийлд е била отровена… — Тя замълча.
— Бихте ли ме извинили? — рече Поаро.
Той излезе и се обади на сержант Грей от криминалния отдел на бъркширската полиция. Върна се и двамата поседяха известно време, потънали в мълчание.
Пред очите на Поаро изплува образът на момиче с червена коса. Той чу твърд, ясен глас: „Не съм съгласна.“ Джийн Монкриф не желаеше аутопсията. Тя бе намерила добро оправдание за това, но все пак фактът оставаше. Компетентна жена, решителна. Влюбена в мъж, женен за капризна саката жена, която би могла да живее още дълго време, тъй като според сестра Харисън била почти напълно здрава.