Еркюл Поаро въздъхна.
— За какво мислите? — попита сестра Харисън.
— Колко е тъжно… — започна Поаро.
— Дори за миг не съм мислила, че той е знаел каквото и да било за това — прекъсна го жената.
— Не. Сигурен съм, че не е знаел — заяви Поаро.
Вратата се отвори и в стаята пристъпи сержант Грей.
Той носеше нещо, увито с копринена кърпа. Разтвори плата и внимателно постави пред тях яркорозова пудриера.
— Точно тази е, за която ви казах — рече сестра Харисън.
— Намерихме я скрита най-отзад в чекмеджето на бюрото на мис Монкриф — обади се Грей. — Беше поставена до носните кърпички. Доколкото виждам, по нея няма отпечатъци, но все пак ще бъда внимателен.
Използвайки кърпичката той натисна пружинката. Пудриерата се отвори.
— Това не е пудра.
Потопи пръст и опита с върха на езика си.
— Няма определен вкус.
— Белият арсеник няма вкус — отбеляза Поаро.
— Веднага ще бъде анализирана — заяви Грей и погледна сестра Харисън. — Можете ли да се закълнете, че това е същата пудриера?
— Да, сигурна съм. Това е кутийката, с която видях мис Монкриф в аптеката, седмица преди смъртта на мисис Олдфийлд.
Сержант Грей въздъхна, погледна Поаро и кимна. Дребничкият мъж подръпна звънеца.
— Изпратете камериера ми, моля.
Джордж, съвършения камериер, дискретен, незабележим, влезе в стаята и погледна въпросително работодателя си.
— Вие разпознахте тази пудриера, мис Харисън и твърдите, че сте я видели в ръцете на мис Монкриф преди около година — рече Поаро. — Ще ви изненадам ли, ако ви съобщя, че точно тази кутийка е била продадена от „Улуърт“ само преди няколко седмици и че този вид и цвят пудриери се произвеждат само от три месеца?
Сестра Харисън дишаше тежко. Бе втренчила в Поаро кръглите си тъмни очи.
— Виждал ли си тази пудриера преди, Джорджис? — попита Поаро.
Джордж пристъпи напред и каза:
— Да, сър. Видях тази жена, сестра Харисън, да я купува в магазина „Улуърт“ на осемнайсети, петък. Съгласно инструкциите ви следях дамата, където и да отиде. Същият ден тя взе автобус до Дарингтън и я купи. После я занесе вкъщи. По-късно отиде в дома на мис Монкриф. Според вашите указания, вече бях в къщата. Забелязах я как влиза в спалнята на мис Монкриф и поставя пудриерата навътре в чекмеджето на бюрото. Виждах доста добре през открехнатата врага. После тя излезе от стаята, като мислеше, че никой не я наблюдава. Мога да кажа, че тук никой не заключва вратата си, дори когато се смрачава.
Поаро се обърна към сестра Харисън. В гласа му се долавяше гняв:
— Разполагате ли с обяснение на тези факти, сестра Харисън? Мисля, че не. Когато сте напуснали „Улуърт“, в пудриерата не е имало арсеник, но вече е бил там при излизането ви от къщата на мис Бристоу — каза Поаро и внимателно добави: — Много неразумно от ваша страна да държите арсеник у себе си.
Сестра Харисън зарови лице в дланите си и промълви:
— Вярно е така е… Аз я убих напразно, напразно… Бях полудяла.
VII.
— Моля ви да ми простите, мосю Поаро — рече Джийн Монкриф. — Толкова ви бях ядосана, ужасно ядосана. Струваше ми се, че вашето идване прави нещата много по-лоши.
— Така трябваше да стане — усмихна се Поаро. — Точно както в древната легенда за лернейската хидра. Когато една от главите била отрязвана, на нейно място израствали две. Така и слуховете се множаха и нарастваха. Но нали разбирате, подобно на съименника ми Херкулес, задачата ми бе да достигна до истинската глава. Кой е започнал тези слухове? Не ми отне много време, за да разбера, че това е била сестра Харисън. Срещнах се с нея. Тя изглеждаше много приятна жена, интелигентна и симпатична. Но почти веднага допусна груба грешка. Разказа ми за разговор между вас и доктора, който случайно подслушала, но целият разговор очевидно не беше на място. Липсваше психологическа правдоподобност. Ако с доктора бяхте решили да убиете мисис Олдфийлд, и двамата сте достатъчно интелигентни и съобразителни, за да не провеждате подобен разговор в стая с отворена врата, откъдето лесно можете да бъдете чути или от стълбището, или от кухнята. Още повече думите, които ви се приписваха въобще не отговаряха на вашия маниер. Това бяха думи на много по-_възрастна_ жена и при това от съвсем друг тип. Това бяха думи, каквито самата сестра Харисън си представяше, че би казала при подобни обстоятелства.