— Вие ли позвънихте? — попита тя.
— Да. Ще бъдете ли така добра да запалите огън?
Тя излезе и бързо се върна с хартия и съчки. После се наведе пред голямата викторианска решетка и започна да разпалва огъня.
Еркюл Поаро продължи да почуква крак о крак, да сгрява с дъх пръстите си и да движи ръцете си.
Беше раздразнен. Колата му, скъп модел „Месаро Грац“ не прояви техническото съвършенство, което той очакваше от един автомобил. Шофьорът му, млад мъж, комуто се плащаха доста пари, не бе успял да се справи със ситуацията. Колата окончателно се повреди на един черен път, на около миля и половина от всякакви постройки, когато започваше да вали и сняг. На Поаро, който както обикновено носеше елегантните си лачени обувки, се наложи да извърви тази миля и половина, за да стигне Хартли Дин, селище на брега на река, което през лятото беше доста оживено, но през зимата бе просто отвратително. В хотелчето „Черният лебед“ приеха с безкрайно учудване появата на гости.
Домакинът красноречиво се опитваше да ги убеди, че местният автомобилен парк би могъл да осигури кола, с която джентълмените биха могли да продължат пътуването си.
Еркюл Поаро отхвърли подобно предложение. Чувството му за пестеливост бе накърнено. Да наеме кола? Той вече имаше кола, голяма и скъпа кола. Именно с тази кола и никоя друга смяташе да продължи пътуването си до града. Дори в случай, че тя би могла да бъде бързо поправена, той изобщо не възнамеряваше да потегли в този сняг по-рано от утре сутринта. На Поаро му се искаше да получи стая, топлина и нещо за ядене. Домакинът с въздишка му показа стаята, изпрати камериерка да запали огъня и най-сетне се оттегли да обсъди с жена си вечерята.
Един час по-късно, протегнал крака срещу успокояващия танц на огъня, Поаро небрежно разсъждаваше над току-що погълнатата от него вечеря. Пържолата се бе оказала едновременно твърда и жилеста, брюкселското зеле — едро, бледо и воднисто, в сърцевината си картофите бяха като камък. Същите неприятни неща можеха да се кажат и за задушените ябълки и крема, които последваха. Сиренето беше твърдо, а бисквитите меки. Въпреки това, след разходката си с лачените обувки по снега, Еркюл Поаро бе вперил благодарен поглед в игривите пламъци и, отпивайки от тинестата течност, която му бяха сервирали като кафе, благославяше съдбата.
На вратата се почука и прислужницата надникна в стаята.
— Извинете, сър, човекът от сервиза е тук и би искал да ви види.
— Нека се качи — дружелюбно отвърна Поаро.
Момичето се изкикоти и изчезна. Поаро благодушно си помисли, че сигурно ще се превърне в основна тема на безкраен низ от разкази, обсъждани от приятелите й през дългите зимни вечери.
Последва почукване, доста различно от предишното и Поаро се провикна:
— Влезте.
С одобрение погледна младия мъж, който влезе и застана притеснен до вратата, като мачкаше шапката си с ръце.
Ето, помисли си Поаро, пред мен стоеше един от най-привлекателните представители на човешката раса. Обикновен млад мъж, но с външност на древногръцки бог.
— Прибрахме колата, сър — хрипливо промълви мъжът. — Освен това се заехме с повредата. Около час работа, не повече.
— Какво не е наред? — попита Поаро.
Младият мъж с готовност се впусна в технически детайли. Поаро поклати благосклонно глава, макар че не слушаше. Едно от нещата, които го впечатляваха дълбоко, бе съвършената физика. Според него се бяха появили твърде много очилати мишоци.
Да, древногръцки Бог, с одобрение си помисли той. Млад овчар в Аркадия.
Младият мъж внезапно замълча. Веждите на Еркюл Поаро се сключиха и когато вдигна поглед, очите му бяха присвити от любопитство.
— Разбирам. Да. Ясно ми е — каза той и след пауза добави: — Шофьорът ми каза дословно същото.
Поаро забеляза как страните на младежа поруменяват, а пръстите му мачкат нервно шапката.
— Да, да, сър. Знам.
— Но сте мислили, че най-добре е вие лично да ми го кажете? — спокойно попита Еркюл Поаро.
— Ами, да, сър. Така си мислех.
— Много добросъвестно от ваша страна. Благодаря ви.
Последните думи бяха изречени с лек, но съвсем ясен намек, че това е краят на разговора. Въпреки това Поаро не очакваше младежът да си тръгне. И той наистина не помръдна.
— Ами… извинете ме, сър — промълви колебливо. — Вярно ли е, че вие сте онзи джентълмен… детектив… Вие сте мистър Еркюл Пуорит? — Той произнесе името много внимателно.