— Така е — отвърна Поаро.
Червенина заля лицето на младежа.
— Четох нещо за вас във вестниците — рече той.
— Така ли?
Лицето на посетителя вече беше станало пурпурно. В очите му се четяха объркване и молба едновременно. Еркюл Поаро се опита да му помогне.
— Да? С какво мога да ви бъда полезен?
Този път думите се изсипаха като поток върху му.
— Боя се да не си помислите, че е много нахално от моя страна, сър. Но така или иначе, късмет е, че случаят ви е довел тук. Твърде добро стечение на обстоятелствата, за да бъде изпуснато. Особено след като четох по вестниците за всички умни неща, които сте правили. Както и да е, рекох си, че бих могъл да ви попитам. Нали няма нищо лошо в това да се пита?
Поаро поклати глава.
— Искате да ви помогна по някакъв начин?
Момчето кимна и смутено продължи:
— Става дума за… за една млада дама. Дали… не бихте могли да я намерите?
— Да я намеря? Тя е изчезнала, така ли?
— Точно така, сър.
Еркюл Поаро се изправи на стола и каза рязко:
— Вероятно бих могъл да помогна, да. Но най-правилно е в такъв случай да се отиде в полицията. Това е работа за тях, а и моите средства и възможности са твърде скромни в сравнение с техните.
Момчето смутено пристъпи от крак на крак.
— Не бих могъл да постъпя така, сър. И дума не може да става. Нещата са доста необичайни, така да се каже.
Еркюл Поаро се втренчи в него.
— Eh bien, седнете тогава. Как се казвате?
— Уилямсън, сър. Тед Уилямсън.
— Седни, Тед. И ми разкажи всичко.
— Благодаря, сър.
Той издърпа напред един стол и внимателно седна почти на ръба. Все още гледаше умолително, като изгонено кученце.
— Слушам те — подкани го Поаро.
Тед Уилямсън пое дълбоко въздух.
— Ами, да ви кажа, сър, случи се така. Виждал съм я само веднъж. Не знам името й, не знам нищо за нея. Но цялата работа е много странна. Връщането на писмата ми и така нататък.
— Започни от самото начало. Не се притеснявай. Просто ми разкажи всичко, както се е случило.
— Да, сър. Ами, сигурно знаете Граслоун, сър. Онази голяма къща до реката, след моста?
— Нищо не знам.
— Тя е на сър Джордж Сандърфийлд. Използва я през лятото, организира празненства през уикендите. По принцип, винаги се събира много весела компания. Актриси и други известни личности. Ами, беше през миналия юни. Радиото се беше повредило и ме изпратиха да го поправя.
Поаро кимна.
— Така и направих. Сър Сандърфийлд беше на пикник долу при реката заедно с гостите си. Готвачът също беше там, а и прислужникът, който сервираше питиетата. В къщата беше останало само това момиче. Беше прислужница на една от дамите. Тя ме пусна вътре и ми показа къде се намира радиоапаратът. После постоя при мен, докато го поправях. Така се заприказвахме… Казваше се Нита и беше прислужница на някаква руска танцьорка, която била на гости.
— Самата тя англичанка ли беше?
— Не, сър. Мисля, че беше французойка. Имаше много странен акцент. Въпреки това говореше добре английски. Беше дружелюбна и след известно време я поканих на кино, но тя ми отвърна, че господарката й ще има нужда от нея. После каза, че би могла да се измъкне рано следобед, защото те сигурно щели да се забавят на реката. Така и стана. Аз се освободих за следобеда и за малко да ме уволнят. После се разхождахме по брега на реката.
Той замълча. Лека усмивка заигра по устните му, той мечтателно зарея поглед през прозореца.
— Тя беше хубава, нали? — предпазливо подхвърли Поаро.
— Беше най-красивото създание, което някога бях виждал. Косите й бяха като от злато и пърхаха като криле, подхванати от вятъра. Имаше лека и весела походка. Аз… веднага се влюбих в нея, сър. Въобще не крия.
Поаро кимна и младежът продължи:
— Тя ми каза, че господарката й ще идва отново след две седмици и се уговорихме да се видим тогава. — Той замълча за момент. — Но не се върна изобщо. Чаках я там, където ми беше казала, но от нея нямаше и следа. Най-накрая събрах кураж да отида в къщата и да попитам за нея. Казаха ми, че рускинята и прислужницата й са отседнали там. Изпратиха да я повикат, но когато дойде, това изобщо не беше Нита! Просто едно тъмнокосо момиче с котешки поглед, дето ги има много. Викаха й Мари. Тя се ухили глупаво насреща ми и попита: „Искали сте да ме видите?“ Трябва да е забелязала, че се отдръпнах. Попитах я дали е прислужницата на руската лейди и отбелязах, че неотдавна съм срещнал друго момиче. Тогава тя се засмя и рече, че предишната прислужница е била внезапно освободена. „Освободена! — възкликнах. — Защо?“ Тя повдигна рамене и разпери ръце. „Откъде да знам? — отвърна. — Не съм била там.“ Е, сър, бях поразен. В този момент не можех да се сетя какво да кажа. След това обаче събрах кураж и отидох да видя тази Мари отново. Помолих я да ми намери адреса на Нита. Обещах й подарък, в случай че изпълни молбата ми. Тя е от оня тип жени, дето не биха направили нещо за теб просто ей така. Е, тя ми даде адреса. Беше в Лондон и аз й писах. Скоро ми върнаха писмото. Беше изпратено обратно по пощата. Отгоре на плика бяха надраскали: — „няма такова лице на посочения адрес“. — Тед Уилямсън замълча. Дълбоките му сини очи се насочиха към Поаро. — Разбирате ли как стана, сър? Не е случай за полицията. Бих искал да я намеря, но не зная откъде да тръгна. Бихте ли могли да я намерите? — Той отново силно се изчерви. — Нямам много. Мога да намеря пет лири. Дори десет.