В този момент влезе Ейми Карнаби, задъхана още повече, носейки отрязаната кучешка каишка, която подаде на Поаро с безкрайна тържественост, като го гледаше с очакване и надежда.
— Ще я задържа — рече той и също толкова тържествено я постави в джоба си. Двете жени въздъхнаха с облекчение. Очевидно бе сторил точно това, което се очакваше от него.
III.
Еркюл Поаро имаше навика да не оставя нищо непроверено.
Макар на пръв поглед Ейми Карнаби да изглеждаше доста глупавичка и ограничена, Поаро въпреки всичко успя да разпита доста сдържаната племенница на покойната лейди Хартингфийлд.
— Ейми Карнаби? — рече мис Малтравърс. — Разбира се, че си я спомням добре. Тя беше много добра жена и угаждаше във всичко на леля Джулия. Много привързана към кучета и чудесно четеше на глас. Беше тактична и никога не противоречеше на сакатата ми леля. Какво й се е случило? Надявам се да не е в беда. Преди година й написах препоръка за някоя си лейди… името и започваше с „Х“…
Поаро побърза да обясни, че мис Карнаби още е на работа там. Той спомена, че посещението му е свързано с някакъв проблем около загубено куче.
— Ейми Карнаби е много привързана към кучетата. Леля имаше пекинез. Завеща го на мис Карнаби и когато почина, компаньонката й се грижеше всеотдайно за него. Предполагам, че й е било много трудно да приеме смъртта му. О, да, тя беше много жалостива. Разбира се, не може да се каже, че беше особено интелигентна.
Еркюл Поаро се съгласи, че наистина това не е най-точното определение за нея.
Следващата му стъпка бе да открие пазача на парка, с когото мис Карнаби бе разговаряла в съдбовния следобед. Това се оказа твърде лесно. Човекът си спомни за въпросния инцидент.
— Жена на средна възраст, доста набита, нищо особено. Беше загубила пекинеза си. Добре я познавам на външен вид. Идва почти всеки следобед с кучето си. И тогава я видях как идва с него. Беше много разтревожена, когато го загуби. Дойде при мен тичешком и ме попита дали не съм видял някой да носи пекинез! Е, представете си! Мога да ви кажа, че парковете са пълни с всякакви кучета — териери, пекинези, немски овчарки и дори руски хрътки. Всякакви видове. Едва ли бих обърнал специално внимание на един пекинез.
Еркюл Поаро замислено поклати глава.
Тръгна към Блумсбъри Роуд Скуеър, номер 38.
Номерата 38, 39 и 40 бяха обединени под общия надпис „Частен хотел «Балаклава»“. Поаро се изкачи по стълбите и отвори вратата. Вътре цареше униние, носеше се миризма на готвено зеле и тънко ухание на пушена риба за закуска. От лявата му страна бе разположена махагонова маса, върху която бе поставена саксия с тъжно клюмнала хризантема. Над масата имаше обвита в зелено кадифе полица, където бяха натъпкани писма. За известно време Поаро се загледа замислено в нея. След това отвори вратата, намираща се от дясната му страна. Тя водеше към салон с малки масички и няколко фотьойла, покрити с кретон в неприятен десен. Три възрастни дами и един недоброжелателно изглеждащ стар джентълмен го премериха със злобни погледи. Еркюл Поаро се изчерви и излезе. Продължи по коридора, докато стигна до някакво стълбище. Вдясно коридорът се разклоняваше към нещо, което вероятно беше трапезарията.
В разклонението се виждаше врата с надпис: „Кабинет“.
Поаро почука. След като никой не отговори, мъжът отвори вратата и надникна. В стаята бе разположено голямо бюро, покрито с документи, но нямаше никой. Поаро излезе и затвори вратата след себе си. Отправи се към трапезарията.
Печално момиче сновеше с кошница вилици и ножове, очевидно подготвяйки масите.
— Извинете, бих искал да се срещна с управителката.
Момичето го изгледа апатично и отвърна:
— Не зная къде е.
— В кабинета няма никой — рече Поаро.
— Ами, нямам никаква представа къде би могла да бъде.
— Вероятно — продължи Поаро спокойно и настоятелно, — бихте могли да я намерите?
Момичето въздъхна. Работният й ден бе достатъчно безрадостен, така че това ново бреме едва ли можеше да го вгорчи повече. Тя тъжно каза:
— Ами, ще видя какво бих могла да направя.
Поаро й благодари и отново отиде в салона, като не се осмели да срещне злобните погледи на присъстващите. В момента, в който шумолене и аромат на девънширски виолетки обяви идването на управителката, мъжът се бе втренчил в обвитата със зелено кадифе полица за писма.