Мисис Харт беше самата любезност.
— Много съжалявам, че не бях в кабинета си — възкликна тя. — Вероятно желаете да наемете стаи?
— Не съвсем — промърмори Еркюл Поаро. — Бих искал да зная дали един мой приятел е отсядал тук. Капитан Къртис.
— Къртис — възкликна мисис Харт. — Капитан Къртис? Къде съм чувала подобно име?
Поаро не й помогна да си спомни. Тя поклати объркано глава.
— Значи тук не е отсядал капитан Къртис? — подхвърли мъжът.
— Ами, поне не наскоро. И въпреки това, името ми звучи познато. Бихте ли могли да ми го опишете?
— Затруднявате ме — отвърна Поаро и продължи: — Предполагам, понякога тук пристигат писма за хора, които не са отседнали в момента в хотела?
— Разбира се, случват се подобни неща.
— Какво правите с подобни писма?
— Пазим ги известно време. Разбирате ли, обикновено това означава, че въпросният човек се очаква да пристигне скоро. Разбира се, в случай че писмата или колетите, не бъдат потърсени дълго време, ги връщаме в пощата.
Еркюл Поаро кимна замислено.
— Разбирам. Виждате ли, бях изпратил писмо на моя приятел на този адрес.
Лицето на мисис Харт се проясни.
— Това обяснява нещата. Сигурно съм видяла името на някой от пликовете. Но тук наистина живеят или просто отсядат много бивши военни. Нека да проверим.
Тя надникна в преградките на полицата.
— Няма го там — рече Еркюл Поаро.
— Сигурно е било върнато на пощальона. Наистина съжалявам. Надявам се да не е нещо важно?
— Не. Всъщност не.
Докато вървеше към вратата, мисис Харт го последва, обгърната от силното ухание на теменужки.
— В случай че приятелят ви се върне…
— Малко е вероятно. Може би аз съм се объркал…
— Нашите цени — каза мисис Харт, — са съвсем скромни. Кафето след вечеря влиза в цената. Иска ми се да видите някои от нашите стаи…
Еркюл Поаро едва се измъкна.
IV.
В сравнение с гостната на лейди Хогин, приемната на мисис Самюелсън беше по-голяма, по-претрупана и още по-задушна заради централното отопление. Еркюл Поаро едва си проправяше път между позлатените ръбове на масите и многото статуетки.
Мисис Самюелсън беше по-едра от лейди Хогин и косата й бе изрусена с перхидрол. Пекинезът й се наричаше Нанки Пу. Изцъклените очи на кучето нагло гледаха Поаро. Компаньонката, мис Кебъл, за разлика от мис Карнаби, бе кльощава, но също толкова приказлива и задъхваща се. Тя пък носеше вина за изчезването на Нанки Пу.
— Наистина, мистър Поаро, беше толкова невероятно. Просто стана за секунди. Бяхме пред магазина „Хародс“. Една бавачка ме попита колко е часът… А бебенцето беше толкова хубавичко! Такова сладко дребосъче с пухкави бузки. Казват, че децата в Лондон изглеждали нездрави, но съм сигурна…
— Елън! — прекъсна я мисис Самюелсън.
Мис Кебъл се изчерви, заекна и замълча.
Мисис Самюелсън отбеляза кисело:
— И докато мис Кебъл се надвесвала над някаква бебешка количка, което изобщо не й влиза в работата, този отвратителен злодей прерязал каишката и изчезнал заедно с Нанки Пу.
Мис Кебъл почти проплака:
— Всичко стана просто за миг. Когато се огледах, миличкият Нанки Пу вече го нямаше. Само прерязаната каишка висеше в ръката ми. Може би искате да я видите, мистър Поаро?
— Няма нужда — побърза да отвърне Поаро. Не възнамеряваше да прави колекция от отрязани кучешки каишки. — Да разбирам ли — продължи той, — че скоро след това сте получили писмо?
Историята по-нататък се развиваше абсолютно по същия начин. Писмо, заплахи към ушите и опашката на Нанки Пу. Само две неща бяха различни. Парите — триста лири и адреса, на който са били изпратени — капитан Блекли, хотел „Харингтън“, Колнмел Гардънс, номер 76, Кенсингтън.
Мисис Самюелсън продължи:
— След като върнаха Нанки Пу, самата аз отидох да видя това място. Все пак триста лири са си триста лири.
— Разбира се.
— Първото нещо, което видях, беше моето писмо, заедно с парите да седи на една полица в приемната. Докато чаках собственичката, бързо го пъхнах в чантата си. За жалост…
Поаро довърши:
— За жалост, когато сте го отворили, сте открили, че вътре има само листчета хартия.
— Как познахте? — попита мисис Самюелсън със страхопочитание.