Шосвиц седеше мълчаливо. Лампите бръмчаха над главите им. Долу на улицата някаква патрулна кола тръгна с включена сирена, която заглъхваше в далечината.
— Имаме още и зъбите — напомни Шосвиц. — Аз не възприемам тези рекордни увъртания.
— Две неща са ми нужни от вас — каза Болд.
— Изненада!
— Ейбрамс сне отпечатък от палец на мъж върху една картонена чинийка зад къщата на Норвак. Ако имаме работа с ченге, Фил, това означава, че неговите пръстови отпечатъци са в нашите файлове. Аз искам да потърся сходство първо в тях.
— О, боже, Лу! Знаете ли какво ще повлече след себе си това? Това не е Куантико. Всичко трябва да се извърши ръчно, така да се каже с ръка и око, файл по файл. И да се открие един-единствен отпечатък! Трябва някой експерт ветеран, такъв като Джими.
— Окей, нека бъде Джими.
— Но как? „Кражби“ и „Нарко“ вземат по два месеца отпуск! Колко време мислите, че ще е необходимо? Четири седмици, шест седмици или дванайсет?
— Някой друг тогава, не Джими.
— Вземете ги дори за по-дълго.
— „Няма непоклатим камък“. Него ли ще ми дадете?
— Окей! Солд, човекът със сивото палто. Един от помощниците на Джими. Но само един, не повече. И без въпроси защо. Докладва директно на мен. Не ми трябва и нисък морал на всичко отгоре. — Той се замисли. — Второто какво е?
— Влизането в апартамента на Джудит Фюлър, лейтенант. Боби Гейнис го наблюдава, но досега не са предприети никакви действия. Може би вътре ще намерим отговорите на някои въпрос. Разрешението е всичко, което ми е необходимо. Ако не получа достъп, няма да можем да използваме нищо пред съда. Зъбни снимки и архивни данни могат и да се объркат — Дикси каза, че се случва. И освен това, аз вече потвърдих с рентгенови снимки на нейния лакът, че Джейн Доу не е Бетси Норвак. Очаквам Дикси да ми се обади всеки момент. Той се ангажира лично, но аз гарантирам, че няма артрит в този лакът. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да ми се даде разрешение.
— Окей, окей! Ще имате разрешение сутринта. Но не ме оставяйте в неведение по този въпрос. Искам да зная резултата. Правилно? С това, което замисляте тук, може да се окаже замесен някой от моите служители. Аз трябва да зная какво става, Лу.
— Ще знаете.
Шосвиц стана и погледна към празните служебни кантори.
— Тръпки ме полазват, като си помисля — каза. — Знаете какво искам да кажа, нали?
— Да, зная.
34
В единайсет и десет доктор Роналд Диксън почука на вратата на Болд. Той бе очаквал разговор по телефона. Изключи радиото и отговори на почукването.
Диксън влезе и веднага каза:
— Звънях около десет пъти. Всеки път ми отговаряше някаква нощна аптека.
— Телефонната компания работи по това.
— Прекрасен апартамент — каза той, без да иска да каже точно това. Диксън бе вечерял няколко пъти в къщата на семейство Болд и затова този апартамент му изглеждаше несъразмерен.
— Благодаря.
— Нещата с Лиз по-добре ли са?
Болд вдигна рамене.
— Липсва ми. Имам бира в бокса. Да ви донеса една?
— Бира? Вие?
— Само за гости — поясни Болд.
— О, разбирам! Ще се наслаждаваме на ергенския живот, нали?
— Не е съвсем така.
— Бих изпил една бира.
Болд му донесе една „Милър“ в алуминиева кутия.
Диксън седна на канапето и го потупна, за да види как е на пипане.
— А верандата смърди на котешка пикня — каза той.
— Какво да правя, приятелю?
— Опитайте с доматен сок. Сериозно говоря. Купете две четвъртинки натурален доматен сок ей там от локала и забършете ъглите. Замийте ги. Ще почувствате голяма разлика. Работи безотказно.
— Но вие не дойдохте, за да говорим за котешка пикня, нали?
— Кой казва, че не съм? Трябва ли да говорим с вас само за работата? Ние сме приятели, помните ли? — Двамата мъже се гледаха право в очите. Техните жени бяха добри приятелки.
— Помня — каза Болд.
— И доколкото не виждам тук вашата колекция, предполагам, че обещанието да ми я предоставите за презаписване не е било сериозно.