Той отпи от чашата си. Чувстваше се приятно и леко.
— Аз съм самотен, Дафи. — Лицето му се втвърди. — Самоизолирах се. Като ченге, свикнал съм да се занимавам само с моята работа. Сега виждам, че имам твърде много задължения. Но всичко зарязах и се занимавам само с едно. Изолирах се от всичко, освен най-важното. Да си ченге, значи да си безнадеждно болен, или нещо такова: болестта те изяжда, изцяло, бавно, но сигурно. Позволих работата да погълне всичко в моя живот и изведнъж се озовах в положение да се възмущавам от себе си.
— Това е разбираемо.
— Но всичко си направих аз. Никой не ми е виновен. — „Никой, освен този Кръстат убиец — помисли си той. — Какво ще кажеш за това, Дафи?“
— Чул ли си слуховете? — попита го тя.
— Слухове има за всеки от нас.
— Съвсем вярно.
— Ако не искаш да говорим…
— Напротив, искам. — Тя замълча.
Той чакаше.
— Имах частна практика известно време. Като част от клиника. Имах собствени пациенти. — Тя постави вилицата си на масата. — Хората са толкова сложни! — каза с провлечен глас. — Имах в практиката си една млада жена. Не много хубава и неособено умна. — Болд почувства, че тя бе някъде твърде далеч. — С нея бил злоупотребил нейният втори баща пастрок. Злоупотребил сексуално. Злоупотребявал често, многократно. Години наред. Карал я да прави страшни неща. Тя била съвсем млада, за да знае нещо по-добро. Бяха минали няколко години преди да ме срещне и да започне да разбира цялата тежест на положението, в което се намираше. Тя прекара голяма част и от зрялата си възраст, мислейки, оглеждайки се назад, и всичко това бе много тягостно. Работихме заедно върху нейния проблем.
Дафи изглеждаше като хипнотизирана от свещта. Болд забеляза, че погледът й беше съсредоточен в пламъка на свещта. С колебанията на пламъка се променяше и нейното изражение.
— Нейният пастрок — продължи тя, — беше шофьор на камион. И докато беше на лечение при мен, тя започна да търси спирки на камиони — просто се стремеше към тях инстинктивно. Аз се стараех да я отклонявам от тях. Не беше сигурна защо правеше това, имаше няколко случаи на загубване на разсъдък — пълна загуба на разсъдък, свързана и с посещенията при мен, което ме тревожеше ужасно. Разглеждах и възможността за нейното институционализиране. Реших обаче, че не трябва — каза тя болезнено. Пламъкът се изправи. Черното въгленче се превръщаше в стабилен поток нагоре. — Не след дълго — каза тя, — тази жена бе изнасилена от някакъв шофьор на камион. Неочаквано той бе освободен от съдията, защото се оплакал, че тя го била нападнала. Аз не повярвах в това, казах на съдията, но изглежда това с нищо не можа да помогне. Както и да е. — Тя погледна към Болд. — Аз все още се съпротивлявах на нейното въдворяване. — Тя си сръбна от виното. — В един вторник през нощта — добре си спомням, че беше вторник — Мери Алис влезе в един паркинг за камиони, размахвайки револвер.
— О, боже! — каза Болд.
Тя кимна.
— Даде един изстрел в тавана. Никакви наркотици. Никакъв алкохол. Просто се беше побъркала. Аз я погубих, но бях твърде млада, за да мога да разбера това. Това беше моя грешка, Лу! — Тя каза това по такъв начин, че бе невъзможно да се възразява. — Тя не уби никого. Нито нарани някого — продължи Дафи. — Имаше един черен полицай. Партньорът му по това време бил в мъжката тоалетна. Някой извикал, ще цитирам точно: „Тя е полудяла, държи револвер“. И както си вървеше Мери Алис, полицаят изстреля четири куршума в гърдите й. Тя така и не разбра какво я удари. След този случай започнах да оглеждам нещата и видях голяма празнина в приложението на закона, на която никой не обръщаше внимание. Душевноболните срещат масово неразбиране, Лу. Мери Алис не беше отишла там, за да убива някого. Тя представляваше един болен индивид, нуждаещ се от повече помощ, отколкото аз й давах.
— Ти не си могла да предвидиш, но можеш да се научиш да предотвратяваш. Ето защо аз те предупреждавах за твоя случай. Искам да видя, че той получава помощ, а не направо куршум в главата. Единствената грешка, която не се прощава, това е повтаряната грешка.
Тя стана от стола си и застана до него. Сложи нежната си ръка на главата му и го притисна към гърдите си. Беше нежна и мила. Притискаше го и му шепнеше нещо несвързано. Той протегна ръце и обгърна несръчно нейната талия; после големите му ръце се плъзнаха гальовно по нейните бедра и гладката повърхност на полата. Сърцето й биеше силно, но не в синхрон с музиката. Той почувства, че тя плачеше. Потрепваше в неговите ръце. „Дали плаче за Мери Алис? — питаше се той. — Или за мен? За себе си? Сигурно не, просто си плаче. Може би плаче, защото не разбира какво става в момента. Никой от нас не може и да си го представи напълно.“