— Трябва да е дошъл направо тук. — Ейбрамс огледа наоколо за следи от автомобилни гуми. — Улицата е твърде чиста. Едва ли ще се намери нещо.
Шосвиц се спря, после тръгна след Болд нагоре.
Болд погледна към втория етаж с известно колебание, преди да поеме по стъпалата. Сърцето му биеше учестено. Как ли би изглеждало това — да отвориш входната врата на своя дом и някой тутакси да ти пререже гърлото? Той се чудеше дали съпругата не е излязла поне до горната площадка на стълбището, за да разбере кой е чукал на вратата в единайсет и трийсет през нощта. Може би в този момент нейният съпруг се е обърнал назад, за да й каже, че са донесли цветя. Не е ли влязъл Кръстатия убиец през задната врата, пренебрегнал формалностите на своя ритуал? А може би съпругът е слязъл, любопитен да узнае причината за дочутия от него шум.
Болд стигна до горната площадка и влезе в преддверието. Вратата на спалнята бе широко отворена. Светлините — запалени. Десетки фамилни снимки бяха окачени по стените, малки и големи, цветни и черно-бели, моментални любителски и професионални по качество. Щастие е греело тук сред смесицата от символи на горния слой на американската средна класа: пикници, десетскоростни велосипеди, спортни занимания, история на израстването на единственото дете от бебе до висшето училище. Източна подготвителна школа, мислеше си Болд.
— Добре е да съобщим на техния син — каза той, обърнат към празното антре.
Шосвиц изруга зад него.
Болд влезе в стаята. Не искаше да прави това. Не искаше да бъде тук въобще. Искаше някой друг да се заеме с този случай. Желаеше някой друг да поеме неговия живот поне за късо време. Искаше ваканция, през която да не бъде Лу Болд.
Лицето на жената бе опънато със залепена сива лента, очите — отворени, с такава мъртвешка втренченост, каквато Лу Болд бе очаквал да види. Не му се искаше, нито би могъл да разглежда и другите части на мъртвото тяло. Беше още по-трудно за него, като знаеше, че жената, освен всичко останало, е била и изнасилена. Болд вдигна чаршафа и покри трагичните останки от нейното тяло. Чаршафът почервеня. Болд погледна към телевизора. Приближи се и затвори очите й.
— Добре ли си? — попита го лейтенантът.
— Уморен.
— Като свършим тук, защо не вземете няколко часа почивка? Всички бяхме на крак през цялата нощ. Аз ако не полегна за няколко часа ще бъда съвсем безполезен. — Той плъзна дланта на дясната си ръка по челото и лицето си.
— Искам да извикаме сина им — каза Болд. Отиде при телевизора и изпробва бутона за включване и изключване с писалката си. Екранът оставаше тъмносив, но говорителят започна да пращи.
— Той го е превключил на видео, а не на кабела. Поне е последователен. Това все още е част от неговия ритуал.
— И ние знаем къде работи — добави Шосвиц.
— Мисля, че знаем. Но не можем да бъдем сигурни. Може да е и обикновен купувач. Не можем да сме сигурни в нищо. — Болд искаше да каже още нещо, но почувства, че гръдният му кош може да експлодира като ужасяващ случай на разстройство и задушаване. Той натисна повторно копчето и екрана стана черен, съскането на говорителя престана. Ушите му пищяха от умората.
— Той кара фургон. Един обикновен клиент едва ли би шофирал фургон — каза Шосвиц.
— Да, карал е фургон — потвърди Болд. — Така мислим ние, но докато не проверим тубите на всички фургони, използвани от „Видеомаркет“, веригата от магазини, не можем да бъдем сигурни в това.
— Мисля, че е време — каза Шосвиц. — Колко са те, седемдесет и пет? Обзалагам се, че няма да отворят преди десет, може би в единайсет. Вземаме разрешението и изпращаме следователи. Това ще ни отнеме цял час. Те могат да вземат отпечатъци и да направят снимки за нула време. Не искаме да го изплашим, знам това, но и никога не можем да знаем дали бием точно в целта.
— От моя страна няма никакви възражения, Фил — каза Болд, изправяйки се. — Не мога да продължавам с деликатни методи и подходи. Не сега. Зная, че рискуваме да изгубим делото, ако вървим много бързо и припряно, ако не сме достатъчно внимателни. Но ако действаме твърде бавно, страхувам се, че ще видим още много картини като тази тук — каза и посочи към кървавия чаршаф. — Да не говорим за момчето. Ако загубим и момчето…
— Ей, аз съм с тебе. Продължаваме с гумите, нали? Готов ли сте?
— Готов съм.
— Добре!
— Аз лично ще проверя списъка на служителите чрез компютърната система на транспортния отдел, ако Ла Моя не е вече на бюрото ми, когато се върна. Сега трябва да действаме много бързо, Фил. Наистина бързо! В противен случай ще загубим и детето. Чувствам това, по дяволите останалото. Момчето е живо, Фил. Но до кога?