Болд запази абсолютно мълчание. Чувстваше се някаква смразяваща небрежност в тона на Ла Моя, която предизвикваше студени тръпки.
Ла Моя продължи.
— Предполага се, че е наистина еротичен филм. Само една двойка в отвратителни сцени, както и да е. Върнахме се назад към по-задни дати със списъка. Имам предвид към датите на другите убийства. Може би щях да открия още нещо, но прекъснах, след като намерих две имена. Крой и Хюстън са били наели „Рицарите“ няколко дни преди да бъдат убити. Това трябва да е връзката между убийствата.
— А кога съпрузите Фабиано са наели филма?
— Тук е най-интересното! — Ла Моя просто викаше, силно развълнуван. — Те са взели филма миналата нощ, а се оказва, че е върнат и си е на място, сержанте. Беше оставен в кутията за нощните доставки, както аз си представям… — Той очакваше Болд да го прекъсне. — При миналите убийства обикновено убиецът поставяше жертвите си под наблюдение — това едно, окей? Подготовката му е продължавала около два дни. Преди извършването на убийството, видеокасетата е била вече върната в магазина, това е ясно. Но този път той не е чакал, не е правил подготовка, както по-рано, не е огледал предварително обстановката, действал е импулсивно, окей? След като ги е убил, той е решил, че няма кой да върне касетата. Изпаднал е в шибано положение. Трябвало е да се прикрие — да върне това нещо в магазина. И така той взема касетата и я донася обратно, нищо не липсва, окей? Магазинът трябва да има нещо като полиция за забавени касети. Той не може да си позволи едно бързо откриване на връзката доставка — убийство, нали? Погрижва се за това — използва нощната кутия за връщане на касети. Има смисъл, нали?
— Ти докосва ли касетата? — Болд се тревожеше.
— Не! — Ла Моя се поколеба, след това каза с шепнещ глас: — Боже мой, аз и не помислих за това!
Болд с нетърпение очакваше Ла Моя да пристигне, когато чу гласа на Шосвиц:
— Лу, Джон! Веднага! — и се затича към асансьора.
Болд бе на две стъпки зад Крамер, секунда преди да се затвори вратата на асансьора.
Шосвиц каза:
— Минифургон номер три е засечен. Нашите го следят.
— Кой е наредил това, по дяволите? — Болд попита учуден.
— Аз! — каза грубо Шосвиц. — Навън вали адски дъжд, Лу, движението е пълна бъркотия, а този гей се движи по „Аврора“ с осемдесет километра в час. Искате да го оставя да избяга?
— Това може да се окаже голяма грешка, Фил! Животът на момчето е в опасност.
Асансьорът се отвори и мъжете побягнаха към паркираните коли.
— Аз отивам с моята кола! — извика им Болд.
Шосвиц и Крамер тръгнаха заедно.
Дъждът плющеше неистово по предното стъкло. Болд не виждаше дори предната част на колата. Той се чувстваше в някакво изкривено време. Толкова дълго продължи това следствие, че изглеждаше просто невъзможно да могат за броени минути да хванат убиеца. Дъждът се усили, а с това и мракът се сгъсти — за това спомагаше и плътната облачна покривка. Някаква локална станция изджавка по радиото, Болд продължаваше да следи колата на Шосвиц. Чистачките работеха ритмично. Болд често се бе опитвал да си представи как ще се осъществи арестът. Типични фантазии — това, което ставаше сега, беше съвсем различно. Някъде напред, на разстояние няколко блока, жълт фургон се движеше с пределна скорост, вероятният убиец зад волана. Болд си бе представял ареста в някаква къща — в нечий дом — убиецът си играе с една от своите жертви, преди да я убие; Болд дърпа спусъка и го поваля.
Каква ирония на съдбата: след толкова усилия да се съберат доказателства за арестуването на убиеца; след хиляди часове полицейска работа, с безразсъдната си скорост убиецът по същество се оказва над своите преследвачи.
Той знаеше, че те поемаха голям риск. Ако от сега нататък допуснеха някаква грешка, никога нямаше да могат да осъдят този престъпник за нещо друго, освен за превишена скорост. За сега обаче, по отношение на заплахата за живота на Джъстин Левит и възможността да изпуснат фургона в интензивния трафик, не им оставаше никакъв избор — трябваше да продължават преследването.
Чудеше се къде можеше да бъде в този момент Джъстин, какви страхове го измъчват, доколко е безнадеждно неговото положение. Гняв се надигаше в него. Ако вестниците не бяха поместили на челните си страници историята с Джъстин Левит — че той е видял лицето на убиеца — може би Дъглас и Нанси Левит щяха да бъдат все още живи! И някой е допуснал умишлено тази информация да стигне до пресата. Някой от неговата служба. Тази личност заслужаваше да се постави зад решетките наравно с убиеца. Вероятно Крамер много изкусно скриваше следите на това изтичане на информация, дори по-добре, отколкото по-рано — това беше област, в която той имаше много връзки, повече от всички останали.