Болд се питаше какво би станало, ако хванат сега убиеца и той откаже да признае отвличането — какво би се случило с Джъстин? Няма ли да бъде обречен на гладна смърт?
През следващите седем минути — сторили се на Болд няколко часа — радиото пукаше неистово с увеличаване на скоростта в стремежа си да настигнат жълтия фургон нагоре по „Аврора“. Болд следваше плътно колата на Шосвиц, който умело търсеше пролуки в движението, а патрулните коли сгъстяваха своята колона след тях. Болд ускоряваше отчаяно, сирената виеше, движеше се след Шосвиц само на няколко ярда разстояние.
Две блокади, устроени от Специалния полицейски отдел, препречваха пътя на фургона към центъра, където високата скорост представляваше голяма заплаха за сигурността на уличното движение. Фургонът бе принуден да тръгне към въздушната автомагистрала при Кингдом. Шофьорът направи отчаян опит да заобиколи втората блокада и се заби челно в една от колоните на надлеза.
Двама мъже от патрула се опитваха да отворят задните врати на фургона, когато Болд спря рязко зад тях. Други двама работеха с пожарогасителите. Под автомагистралата не валеше, но във въздуха се носеха тежки валма студена мъгла, която пробиваше спортното яке на Болд. Закопча го плътно и заедно с Шосвиц и Крамер се качи на фургона отзад.
— Жив е, лейтенанте! — каза един от двамата патрули, които бяха притичали първи. — Но няма да е за дълго.
Шосвиц и Болд се преместиха встрани и Шосвиц нареди на патрулния да слезе и да не допуска никого да се приближава до идването на линейката. Той взе фенерчето с мигащи светлини от ръцете на патрулния. Десетки видеокасети бяха разпилени по пода.
— И нито дума на никого — посъветва го Шосвиц.
Патрулният напусна колата. Пространството беше тясно за трима души. Болд се обърна назад. Достатъчно кръв бе видял в последно време. Тялото се беше прегънало напред в твърде неудобна поза. Шосвиц потърси пулса по окървавената шия на престъпника. Кимна.
— Почти няма пулс — каза той.
Портфейлът на шофьора стърчеше наполовина извън задния му джоб. Шосвиц го изтегли и го отвори. Освети го с фенерчето и извади някакви бележки, под които се намираше шофьорската книжка и снимката.
— Херман Викоф — прочете.
— Този е твърде едър — каза Болд.
— Какво ли означава това?
— Този гей е твърде едър и не носи гуменки.
— Но той бягаше от нас, Лу? Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Не е същият! — каза Болд нервно.
— Изглежда ми същият! — обади се Крамер.
— Насочете светлината насам! — помоли Болд. Той повдигна един от видеозаписите. Етикетът бе изкривен и небрежно надписан.
— Това е вашето основание за преследването — каза.
— Какво говорите? — Очевидно Шосвиц бе недоволен от поведението на Болд.
— Лу!… — каза укоряващо Крамер.
— Контрабандни видеозаписи! Ето защо е бягал от нас. Не е този, който ни трябва, Фил!
— Лу! — извика Шосвиц, видимо объркан.
— Една стъпка навреме, нали, лейтенанте? — попита Крамер.
— Да ти пикая на такава стъпка! — изруга Болд и си тръгна.
Трябваше да си пробива път през тълпата от полицаи и любопитни зяпачи. Няколко камери блеснаха срещу лицето му, множество репортери произнесоха неговото име последвано от въпрос. Светлините го заслепяваха, той вдигна ръце и направи щит над очите си, за да стигне по-бързо до колата.
— Лу! — провикна се Шосвиц откъм фургона.
Лу Болд чу, но се престори на глух; принуждаваха го да заобикаля, но той не се поддаде — ако беше застанал на място за секунда, пресата щеше да го заобиколи и задържи. Всъщност как пресата се озова тук толкова бързо?
— Детектив Болд! — гърмеше гласът на Шосвиц.
Болд стигна до колата си и отвори вратата. Погледна назад само за секунда, но това беше достатъчно, за да срещне погледа на Шосвиц, който бе обграден от медиите зад фургона. Бели стерилни светкавици се сипеха, докато репортерите се надвикваха. Шосвиц закри очите си с ръце пред светлината на една телевизионна миникамера. Болд дръпна вратата и завъртя контактния ключ. Чистачките заскърцаха по стъклото.