— Лу! Изяснете се докрай!
— Временно връзваме ръката на убиеца — каза меко Болд. — Ако магазинът успее да уплътни достатъчно неговото време, ще можем да го изолираме от вечерните вестници. Няма начин да не види утрешните вестници. По това време той ще знае, че сме по петите му и има реална опасност да загубим Джъстин, както и шанса да хванем Ландж в нещо съществено. Стигнахме до там да го изтървем, Фил. Случайни улики няма да ни помогнат при този престъпник.
— Но… по гласа ви познавам, че имате още нещо.
— Не мога да изоставя Джъстин. Освен това трябва да избегнем една ситуация на отвличане на всяка цена. Не мога да оставя Джъстин в ръцете на Специалния отдел. Те ще го освободят мъртъв.
— Лу!
— Такава възможност не мога да приема!
— Е?
— Съгласете се с мен. Това, което аз предлагам, е да почакаме докато се убедим, че вече е на смяна. Гейнис наема касетата. „Летните рицари“. Тя е, която го изважда от равновесие. Доставя й се. Той ще я достави. Ние заемаме позиции при нея и го причакваме. Уверени сме, че той ще се залепи за нея, както се бе лепнал за семейство Фабиано. Междувременно аз ще проуча къде живее. Претърсваме неговото жилище и ще видим дали ще намерим момчето, или пък нещо, което го свързва с извършените убийства. Ако успеем, инсценировката с Гейнис става безпредметна. Ще използваме Гейнис само ако всичко друго пропадне. Но не можем да чакаме просто следващия удар. Времето е ключов въпрос. Той трябва да й достави касетата. Да види, че е сама, да огледа всички неща в апартамента, иначе може и да не се поблазни да рискува. Всичко трябва да стане този следобед, а ние да поработим както трябва и да не го допуснем до вечерните вестници.
Шосвиц седеше мълчаливо и абсолютно спокойно, наблюдаваше съсредоточено Болд. Рядък момент.
— Това е така. Правилно?
— Фил?
— Вие знаете адски добре каква е философията на нашия отдел по такъв род неща. Ако федералните момчета могат да си играят на леки ужилвания и устройване на капани, тяхна си работа. Това нас не ни засяга. Няма да съблазняваме убийци… Това просто не се практикува при нас. И никога не е правено.
— Но ние имаме смекчаващи вината обстоятелства, нали? Първо момчето. Пресата. Аз не настоявам обезателно да вървим по тази схема, а само да задвижим нещата. Проблемът е същият, с който се сблъскахме и по-рано. Нали няма да стоим наоколо само за да разберем, че още някой е наел „Летните рицари“ и да оставим една невинна жена на капризите на убиеца? Аз най-много настоявам контролът да бъде в наши ръце, а не в ръцете на убиеца.
— И това е част от цялата организация, нали, Лу? Той ни води за носа месеци наред, но сега ние имаме нашия шанс. Това е реалната същност на замисъла, нали?
— О, Фил! Мислех, че сме се разбирали много по-добре. — Болд стана от стола. Коляното го болеше, главата му като че бе пълна с олово. Ушите му бръмчаха постоянно от умората. Никога не бе използвал такава тактика върху Шосвиц. Не знаеше дали ще даде резултат или не. На две стъпки от вратата на Шосвиц всичко можеше да избледнее и да се провали.
— Ще говоря с капитана — каза лейтенантът.
— Ще бъда в моя офис — отвърна Болд, без да се обръща — не искаше Шосвиц да види неговата усмивка.
47
Ла Моя и Болд седяха в неговата кола на другата страна на улицата, срещу Брет Хил Ветеринари Клиник. Трафикът по улицата беше незначителен. Все още валеше интензивно.
— Сигурен ли сте, че това е правилно?
— Това е, с което „Видеомаркет“ разполага като референции за Ландж.
— Поразходи се за минута-две, аз ще вляза вътре. Виждаш го при излизане, наблюдаваш го незабележимо, но няма да сочиш с пръст.
Двамата мъже едновременно излязоха от колата, Болд се отправи към рецепцията. Никога не му бе харесвала миризмата на ветеринарите, винаги бе ненавиждал рева на животните. Той попита рецепциониста дали би могъл да разговаря с доктор Хил. Тя бе теснолика жена, с големи очила и широки рамене, напомняше на Болд боксьора, чиято карикатура бе залепена на касовия апарат. Гласът й звучеше така, като че бе глътнала гласпапир. Тя погледна дали води куче със себе си.
— Това първо посещение ли ви е при нас?
Една свръхдебела жена излезе от стаята, която водеше също така свръхугоено куче помияр. Болд с периферията на окото забеляза лаборантска дреха.
— Това ли е докторът? — попита.
Хил бе чернобрад мъж с бели зъби и плосък нос. Имаше една постоянна естествена усмивка.