Болд извади служебната си карта и се представи.
— Отдел „Убийства“? — възкликна Хил.
— Нужна ми е една минута от вашето време.
Двамата мъже влязоха в изследователската зала. На стената се виждаше картина с шотландско куче овчарка „Коли“, а в средата на стаята една от неръждаема стомана.
— Какво, по дяволите, става, сержант?
— Имахте ли служител на име Мило Ландж?
— Имах? Мило работи нощна смяна при нас. Той почиства кошарите и клетките на онези малки, които са на интензивно лечение.
— Нощна смяна?
— От полунощ до девет сутринта. Половин час свободен за закуска.
— Полунощ до девет?
— Два дни в седмицата, когато имаме нужда от него.
— Сигурен ли сте в това? — Ла Моя беше му казал, че във „Видеомаркет“ Ландж работи от обяд по полунощ шест дни седмично. Ако през нощите работи и тук, значи няма никакво време за сън. Психичноболните често страдат от безсъние — Болд добре знаеше това — но чак такова безсъние не можеше да си представи и самата мисъл за него го плашеше. Той знаеше от собствен опит какво означаваше дори само една безсънна нощ! Как един човек би се справил с цели седмици без сън? Оставяйки настрана профила от Куантико и започвайки да си създава един действителен образ, Болд постепенно си представи едно живо, дишащо човешко същество, вместо няколкото описателни параграфи на парче хартия. И въпреки упреците на Дафи, колкото повече се доближаваше до действителния образ, толкова по-силно Болд го възприемаше като животно.
— Може би затова той работи тук. — Болд изрази мисълта си на глас, което обърка доктора.
— За какво е всичко това, сержант?
— А миналата нощ беше ли на смяна при вас?
— Ако не ми кажете какво…
— Сега не е тук, нали? — засече го Болд.
— Не. Отиде си веднага след отварянето, както винаги.
— Чисти кошари?
— И наблюдава болните животни в нашето стопанство.
— Жилав човек! Носи джинси и гуменки?
— Има ли Мило някакви неприятности с полицията? Трудно ми е да повярвам. Много трудно е за вярване. Той е спокоен мъж, да знаете. Говори тихо и спокойно. Един добър и сигурен работник.
— Отговорете.
— Джинси и гуменки? Да. Това е Мило, добре. Винаги с бяла риза, джинси и гуменки. Тук има някаква шега.
— Имате ли някакъв негов адрес? Длъжен сте да го регистрирате, нали? Бих искал да видя вашите дневници, където фигурира името на Ландж.
— Сержанте, освен ако вие…
— Веднага, докторе. Бих искал да видя тези документи сега. По-зъл съм и от куче, уморен съм и вече губя търпение.
— И маниери!
— Също! — Болд искаше някак си да се извини. — На крак съм повече от трийсет часа непрекъснато, доктор Хил. Работя с фатално пределни срокове. — Болд направи гримаса — намек за двусмислието. — И освен това, нужно ми е нещо, което вие можете да ми дадете.
— Сега разбирам — каза Хил. — Вие сте оня, който води следствието по Кръстатия убиец. — Той изглеждаше като зашеметен. — О, боже господи, не…
— Имам нужда от вашата помощ.
Докторът кимна.
— Същият адрес! — каза Болд на Ла Моя.
— Пуснах им два фалшиви чека. Ландж получи парите в брой в „Райнер“ на Стоунуей.
Ла Моя кимна. Болд се обади по радиото и провери екипите по наблюдението. Все още никакъв знак от Ландж. Един от екипите беше близо до магазина на Четиридесет и шеста улица. Ландж трябваше да се появи всеки момент, за да се отчете. Те се надяваха.
Мениджър на банковия клон беше жена на около петдесет години, с рошава изрусена коса, тук-там прошарена с тъмни кичури на брюнетка по рождение. Блуза изцяло закопчана, вратовръзка — мъжка, тип „Дабъл Уиндзор“. Болд й обясни своята работа много внимателно. За пръв път от дълго време той се представи като служител на полицейската служба за специални задачи, свързан с това, което пресата бе нарекла „Кръстатия убиец“. Нямаше време за ползване на служебни канали и съгласувания — той се нуждаеше от нейната помощ незабавно. Тя поръча два телефонни разговора, след което и двамата седнаха и зачакаха. Тя се опита да проведе един малък разговор, но като видя умората на Болд, предпочете да си мълчи. Болд можа да дремне около пет минути, или по-скоро да поседи със затворени очи, защото постоянно чуваше досадно бръмчене на асансьорна музика от горните етажи. Нейният телефон иззвъня. Тя слушаше внимателно и си драскаше нещо като завъртулки, които трябваше да наподобяват цветя — никакъв талант — и после затвори телефона.