Болд не отговори на нейната усмивка. Той по-скоро би й препоръчал да си сложи сутиен, риза от по-плътен плат и панталон, който да не прилепва толкова плътно до тялото й, но разбираше, че с това би разрушил собствения си замисъл. Ако Ландж не тръгне след нея, той би се побъркал. Това би било жестока ирония на съдбата, помисли си той.
Болд огледа апартамента. Влезе в кухнята с размери на пощенска марка, както бе казала Боби. Оттук, при леко открехната врата, можеше да вижда входната врата. Донесе един стол в кухнята — ако Ландж следва своята схема на действие, той би използвал нож от кухнята на жертвата си — и седна на своя пост.
Боби остана няколко минути с него в антрето пред кухнята, за да минава времето по-бързо, но беше нервна, и той не можеше да я вини за това. Нейният полицейски пистолет бе подпъхнат отзад на кръста й, а нейната тениска падаше свободно и го прикриваше напълно. Той сметна, че музиката беше все още много силна, каза това на Боби, и тя изключи апарата — останаха да чакат в пълна тишина. След няколко минути тя го напусна и започна да чете „Нюзуик“, седнала на края на леглото.
Минутите изглеждаха безкрайни за Болд, но той не можеше да не мисли за Джъстин, за когото минутите бяха още по-мъчителни, където и да се намираше. Той знаеше, че само минути го разделят от момента, когато щеше да види за пръв път Мило Ландж лице в лице. Тази мисъл караше сърцето му да галопира, дланите му да се изпотяват, да чувства все по нарастващ гняв.
Лекото прищракване в малката слушалка го върна към действителността. Един от неговите детективи каза:
— Чуваме позивните на колата. Той току-що излезе. Потвърдете!
Болд провери часа: четири и петнайсет.
Боби не беше екипирана с радио.
— Окей! — обяви Болд. — Ние сме тук.
Той чу и отговорите на другите постове, които потвърждаваха, че са получили съобщението. Имаше установен ред за потвържденията, за да се избегне всякакво задръстване на радиоканала. Болд беше последен, но неговото потвърждение не трябваше да бъде вербално, а с прищракване на бутона „Сенд“ двукратно. Рецепторът изпука в ухото му.
— До всички! — каза същият глас. — Той слезе от колата и се движи към входната врата.
Веригата на домофона забръмча. Боби натисна бутона „Кол“ и попита: „Кой е?“.
Учтив мъжки глас, понижен и изтънен от микрофона, отговори:
— „Видеомаркет“. Доставка.
Тя натисна втори бутон, който отключи вратата на главния вход.
Болд чу следващото съобщение.
— Той е в сградата. — Болд почувства, че ръката му трепери. Внимателно следеше всяко движение на Ландж.
— Изкачва се по стъпалата — каза един от постовете.
— Насочва се към антрето… — каза следващият.
Един след друг постовете докладваха. Малко по малко, Болд чувстваше, че напрежението нараства.
Боби го погледна. По челото й бе избила пот, кръвта й пулсираше лудо във вените.
— Вече е пред вратата. Точно пред мене… — обяви най-близкият пост.
Последва почукване на вратата.
— Само минутка, моля! — каза Боби високо, постара се да отпусне лицето си и курдиса върху него една усмивка като артистка, която излиза на сцената. Изпъчи се, отвори още малко тениската на дръзките си гърди и отвори вратата. — Здравейте! — каза възторжено тя.
Болд го наблюдаваше през малкия отвор. Беше бледен мъж, с резки черти, тънки червени устни и рядка коса. Носеше бяла риза „Оксфорд“, сини джинси и стари черни гуменки „Конверс“. Имаше дълги ръце, тънка талия и издължена тънка шия, като на пиле. Погледна Боби право в очите.
— „Летните рицари“? — попита.
Тя кимна с глава.
— Точно така!
— Връщане обратно утре до три часа, или може би вие ще върнете касетата?
— Окей!
Той й подаде касетата. Нищо необикновено. Нищо странно.
— Благодаря — каза тя.
Той се обърна и си тръгна. Тя се поколеба за момент, сетне затвори вратата, погледна кафявата кутия на видеокасетата в ръката си, а после към Болд, който я наблюдаваше с едно око през цепката на вратата.
49
Болд й показа с ръка, че трябва да мълчи. А няколко минути по-късно, когато го информираха по радиото, че Ландж си е тръгнал с колата по програмата си за деня, й кимна, че може да говори.
— И какво? — попита тя.
— Той ще се върне — каза Болд.