— Били. Дон съм, пост четири. Заподозреният е спрян от червен светофар. Ние сме със син шевролет вагон пред него; зад него червено волво. Потвърдете. Край.
— Аз съм с теб, Дон — отговори Чъби. — Две коли сме зад волвото. Чуваш ли ни?
— Роджър — отвърна Дон. — Разбрах, Чъб. Добре. Исках само да бъда сигурен, че това е фургонът. Окей. В момента завива надясно. Потвърдете!
— Роджър. Много бих искал този дъжд да спре. Били, минаваме напред, оставяме Пет да се закачи за него. Нещо против, Питър?
— Тук деветнайсет. Роджър, трийсет и пет. Имам го!
— Прието — намеси се Били Бийчъм, одобрявайки сделката.
— Мобилен деветнайсет. Заподозреният завива наляво; ще трябва да карам след него. Искам да карам с него, нали, Били?
— Прието!
— Ще го изпуснем! — чу се тревожен глас.
— Прието. Карайте!
— Копелето проверява за „опашки“ — каза Чъби от кола трийсет и пет.
— Карайте спокойно — повтори Бийчъм. — Потвърди, мобилен девет.
— Оставяме го да върви, Били. Кола девет, движим се успоредно.
Линията изпука силно и Болд се сви на стола си. Няколко гласове се преплетоха и Били призова за ред. Преобладаваха псувни, преди Бийчъм да се обади: „Спазвайте протокола, господа!“, след което настъпи затишие по линията. Цялата операция се записваше на лента, и Бийчъм просто искаше всичко да бъде ясно, колкото е възможно.
Дъждът се усили и започна да плющи силно в стъклата на прозореца. Болд трябваше да усили звука.
— Окей. Имам го, Били. Пост шест. Виждам го, Били. Край.
— Управление, пост шест?
— Окей. Аз съм шест. Отново ляв завой, тръгва назад към теб. Движи се наистина бавно. Потвърдете! Край.
— Потвърждавам — чу се гласът на Майкъл Дънди, един от северняците в този отдел. Дънди беше поставен в едно студио за танци на другата страна на улицата, с един блок по-надолу. Той бе един от двамата детективи, снабдени с „Нейтскоуп“ — бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно наблюдение, въпреки че бе немного ефикасен при проливен дъжд.
Болд успя да успокои дишането си и да забави поне малко ударите на сърцето — вдишваше и издишваше дълбоко.
— Приближава се — каза на Боби.
По радиото се чу:
— Били, аз съм Куин, пост пет. Той паркира в момента. Край.
— Роджър, пет. Паркира фургона. Ти си зад него.
— Роджър. Аз съм пети. Окей, излиза от колата. Скрива нещо под дрехата си. Носи син дъждобран. Повтарям: носи син дъждобран. Край.
— Потвърждение, пет. До всички постове: заподозреният носи син дъждобран. Край.
— Насочва се към сградата. Към главния вход, Били. Край.
— Роджър. Всички постове. Изглежда, че е така. Потвърдете, от четвърти до първи.
— Четвърти потвърждава…
— Трети потвърждава…
— Втори потвърждава…
Болд натисна бутона „Кол“ два пъти.
— Роджър. Всички постове потвърдиха. — Бийчъм се колебаеше, неговата линия бе оставена отворена, блокирайки всякакви атмосферни смущения. — Да поддържаме линията чиста и свободна, момчета! Мобилни девет и трийсет и пет, позиции — както са предвидени. Потвърдете щом заемете позициите си, моля! Край.
Секунди по-късно двете коли потвърдиха.
Бийчъм каза:
— Той е пред главния вход. Повтарям: заподозреният е пред главния вход. Край.
— Виждам го оттук, Били — беше гласът на Пол Рад, който бе заел позиция в един от апартаментите на приземния етаж.
Домофонът забръмча силно. По-силно, отколкото преди, както се стори на Болд.
Боби се обърна с лице към Болд — объркване се четеше в нейния поглед.
Болд й кимна с глава и притвори още по-плътно вратата на кухнята. Сетне й каза:
— Той ще се опита да те повали, Боби. Дай му тази възможност, но се постарай да поставиш ръката си между лигатурата и шията си. Чуваш ли ме? Трябва да си готова за това движение всеки момент.
Тя стоеше неподвижна пред него. Не бе отговорила по домофона.
— По дяволите, Лу, ще се оправим!
— Отговори! — каза той притеснен от непрекъснатото бръмчене. — Бързо!
Тя се приближи до панела на стената и натисна бутона.
— Кой е? — попита.
— Барбара Гейнис? — чу се глас, съвсем различен от този, който бяха вече чули.
„Съвършено различен човек“ — помисли си Болд.
— Аз съм.
— Трябва да предам цветя за Барбара Гейнис, апартамент 209. Вие ли сте?