— И така, какво още, освен да задвижим тези неща? — Шосвиц размаха отново списъка.
— Имаме две момчета, които работят върху това. Ще разговарям с Дафи, а привечер ще се върна в къщата на Крой, за да продължа.
— Капитанът мисли за използване на оня, смахнатия.
— О, боже!
— Той помогна в Калифорния.
— В Калифорния никнат смахнати като гъби след дъжд. Имаше и предимството, че живее там. — Болд правеше аналогия, като мислеше, че Шосвиц би могъл да я разбере.
— Просто ви предупреждавам.
— За бога, не! Борете се докрай, моля ви! Кажете за цирка. Мислите ли за помощ от ФБР?
— Същите правни проблеми съществуват, както преди: докато има нарушения на държавната линия, или нещо подобно, те трябва да останат като съветници.
— Луда система, понякога.
— Може и така да е. Подстрижи се също! — каза Шосвиц.
— За кого става въпрос? — Болд подхвърли саркастично, смятайки, че е забавно. Той знаеше само стари шеги.
— Хей, има ли някой? — Болд почука на отворената врата.
„Влезте, отворено е!“ — беше написано с боя на дървен плакат, който се наблюдаваше от малкия керамичен Чарли Браун върху ъгъла на нейното бюро.
— О! Вие самият! — каза тя.
Дафи Матюс изглеждаше като човешка версия на чистокръвна кентъкска порода: добре охранена, аристократична, природно здрава. Тя притежаваше благоразположението на Светия покровител и очарованието на южно момиче — отличителна черта, наследена заедно с тъмния цвят на кожата от нейната баба по майка, родена и отгледана в Кентъки. Дафи лесно общуваше с хората, с което се обясняваше частично и нейният успех като клиничен психолог и изключително пълен социален алманах.
— Затворете вратата, ако желаете! — добави тя, като забеляза неговия предупреждаващ поглед.
Стана и хвана вратата, преди да се затвори. Те стояха доста близо един до друг и не изглеждаше, че го вижда добре.
Тя попита:
— Какво ще кажете за чаша чай? Видът ви показва, че имате нужда.
Той знаеше по-добре и поиска кафе. Дафи не одобряваше кафето, въпреки че сутрешният й чай съдържаше повече кофеин.
— Да! — каза той. — Без…
— … мляко!
— Да!
— Седнете, моля! Имам нещо от Куантико, което ще ви заинтересува.
— Вие четете чужди мисли! — каза той, когато тя беше вече в коридора и вдигна ръка, показвайки, че е разбрала, и продължи грациозно и уверено към приемната.
Когато погледна по-нататък, Болд забеляза Крамер, седнал зад бюрото и загледан към него с очевидно неодобрение.
Крамер наведе очи и се зае с работата си, но нищо не можеше да се заличи. Неговото изражение беше разбрано от Болд: „Такъв щастлив семеен мъж като вас…“ — се четеше в погледа на Крамер.
— Затвори! — изсъска Болд така, че да бъде чут, без да бъде напълно разбран от минаващата секретарка.
— Псст — бързо отреагира тя. — Същото и на вас! — добави, като погледна учудена назад и забърза нататък.
Той се извини — очевидно не е бил разбран — и се върна към топлия малък офис. Тук се чувстваше приятно.
Имаше разни слухове за Дафи Матюс, както и за всеки, който работеше в полицията. Не беше достатъчно да си полицай, или просто да работиш в управлението на полицията — хората смятаха, че вашите мотиви да станете полицай са тяхна работа, като че ли работите на изборна длъжност. Някои бяха трета генерация полицаи. Други като Болд — колежани — мъже и жени, привлечени в професията чрез курсове или отделни професори. И тук вече хората съчиняваха най-драматични слухове, някои от които евентуално се потвърждаваха, други оставаха неразгадани, а трети се превръщаха в легенди и се разказваха из коридорите дълго след пенсионирането на полицая.
Слуховете за Дафи, които Болд беше слушал, бяха изключително разнообразни. Някой казваше, че нейният интерес към психологията е резултат на нанесен тежък побой на по-малкия й брат от група черни, че той си е отмъстил после, като стрелял и убил един негър. Този слух се оказа неверен при проверка на нейните данни — тя нямаше по-малък брат. Другата мълва — най-жестоката — беше, че Дафи имала любовница лесбийка, която получила удар, след като била зарязана.
Имаше един период — Болд си го спомняше много добре — когато се разпространяваха слухове за разпуснат живот. В известен смисъл нямаше човек от отдела, който да не беше обвинен в разпуснатост. Той не познаваше сексуалните преференции на Дафи, но знаеше, че тя беше най-женствената жена в управлението на полицията, която се срещаше с различни мъже, което той приемаше като причина за слуховете. Междуотделската ревност и завист бяха в основата на най-много слухове. Точно когато някой започваше да изпъква с превъзходството си, тогава за него изплуваше някакъв слух, който хвърляше сянка върху него или нея. Сянката на съмненията битуваше и в най-добронамерените глави седмици и месеци наред. А Дафи, като остроумна, женствена и очарователна, и единствена в „органите“, която можеше да работи самостоятелно, беше прицел на много клюки, и особено на такива, които се измисляха от завистливи жени.