— Аз работя сутрин, следобед и през нощта — каза Мило Ландж, загледан в масата. — Много съм уморен.
Болд говореше изключително меко, опитвайки се да долови интонациите в гласа на Ландж, дори и езика на неговото тяло — два важни фактора за поддържането на взаимната връзка.
— А аз път работих сутрин, следобед и през нощта изключително по вашия случай — каза, преднамерено използвайки думите на убиеца. — Аз също съм уморен — добави и изчака.
— Зная това. Но той ви обърква — каза Ландж.
— Той?
— Другият. Обърква ви, мисля аз.
— Кой „другият“?
— Казах ви! — извика Ландж. — Аз не съм освобождавал всичките. Прочетох във вестниците… — Гласът му заглъхна — беше някъде надалеч в мислите си.
Болд не се колеба дълго — реши да не го настъпва с това „не съм освобождавал всичките“, поне временно.
— Четохте ли вестниците, господин Ландж?
— Викайте ми Мило — каза той съвсем нормално. — Да, вестниците. Всеки ден. Сутрешни, обедни, вечерни. Следях всичко по вестниците. Какво струват уроците, ако никой нищо не възприема? Всеки ден — повтори той. — Знаете ли, че съм прочел Библията шейсет и три пъти? — Той се изкикоти, показвайки страшните си зъби.
— Аз чета вестници всеки ден също — каза Болд.
Ландж кимна с глава.
— Ние с вас много си приличаме.
Болд отвърна с кимане също. Стомахът го преряза като чу тези думи.
— Защо ги освобождавахте, Мило? Можете ли да ми кажете това?
— Наистина мога да ви кажа. Длъжен съм да зная, нали така? — Той събра дланите на ръцете си като за молитва и се замисли. — Те са омърсени — каза с едва доловим шепот. — Греховни жени. Грешници. Аз трябваше да ги уча. Такава беше волята Божия.
— Божията воля беше те да умрат?
— За тях — да бъдат наказани. Да.
— Имаше ли нещо, което да ви подсказва, че специално тези жени трябваше да бъдат наказани?
— Видеокасетите. Тази мръсотия. Това ми показваше кого трябва да преследвам. Знаех кои жени са нечестиви по душа и сърце. Щом ми се кажеше да доставям касети на една жена, аз вече знаех. Аз ги наказвах. И правех това в името на всички нас. Наказвах ги за техните помисли. Освобождавах ги от Дявола.
— Изнасилвахте ги… — Болд се изтърва, все още не искаше да задава този въпрос.
— Аз ги наказвах. Разбира се, че ги наказвах. Не съм ги изнасилвал. Просто ги чуках. Давах им това, което искаха. А те искаха да ги чукат, нали? Защо продължаваха да вземат този филм? Отговорете ми! Да, искаха да бъдат чукани. Искаха, при това много им се искаше. Както момичетата в „Летните рицари“ изгаряха от желание. Точно така е! Не е ли така? Не е ли така, кажете? Сигурен съм в това, повече от сигурен. Ха! Момичета с мръсни мисли. Искаха да се чукат, и аз ги чуках. Всевишният искаше да бъдат убити и аз ги убивах! Изпълнявах Божията воля. Мислех, че и за вас това има смисъл.
— Разбира се, Мило. — Болд една скриваше болката от това ужилване. — Каза, че това не ви правеше удоволствие… това… чукането, имам предвид.
— На мен? Да ми е харесвало? Вие въобще нищо не разбирате, нали? Мислите, че съм ги чукал за удоволствие? Те са мръсни блудници, всичките! Похотливи мръсни блудници! Какво удоволствие бих изтръгнал от една такава жена? Да ми харесват? Разбира се, че не! По-скоро исках да им дам един урок за наказанието за това, че са пожелали нещо, което не би трябвало да желаят! — обясни той и отново пъхна ръцете между краката си и започна да ги разтрива.
— Преди малко отбелязахте, че не сте убили всички вие самият. А колко жени убихте, господин Ландж?
— Убихте!
— Освободихте.
— Осем.
— Осем жени. Точно ли е това?
Той кимна.
— За нуждите на записа, бих бил много благодарен, ако отговорите с думи.
— Осем. Това е точната цифра.
— Помните ли техните имена?
— Имената на ангелите? Че кой забравя имената на ангелите?
— Мога ли да ви прекъсна? — Болд се обърна веднага към защитника, който каза на своя клиент: — Вие не сте длъжен да отговаряте на въпроси, на които не желаете да отговаряте, Мило.
— Искате техните имена? Разбира се, аз зная имената им.
— Да! Бих искал техните имена.
Болд почувства силно изпотяване и стягане в гърлото, като че извършваше тежка изтощителна работа.