— Изглежда много просто за теб. Но аз имам трудности — призна той.
— За мен случаите като Мило Ландж винаги ще имат в себе си нещо от Мери Алис. Неговото поведение е резултат на нещо, Лу. Предполагам, че има някаква причинна връзка. Има причина и следствие в цялата работа, които натовареният полицай трябва да открие — но ти можеш и да не ги видиш или да не ги признаеш. Той не е чудовище, не е животно. Не прилича на дубльора.
— Защо Ландж ни помогна? — попита я Болд, твърде уморен, за да иска да предизвиква.
— Това му дава едно чувство за превъзходство. Преразказването на убийствата с подробностите кара да се чувства умен и властен. Отчаяно желае да ни контролира сега, да бъде диктуваща условията на играта страна в сегашната фаза на следствието. Неговата илюзия, която според него включва и Бога, и идеята, че е призван да прочиства обществото, замества реалността за него. Реалността става фантазия, фантазията — реалност. Той е изплашен от реалността. — Тя замълча. — Проверихме целия запис, ти знаеш. Той е бил преди това под надзор — институционализиран. При освобождаването от институцията му е било предписано лекарство, което струва десет долара на ден или триста долара на месец — непосилен разход за един новоосвободен. От кога мислиш, че е последното предписание?
— Някъде през април?
Тя кимна със свити устни.
— Точно преди да започнат убийствата.
— Проклятие! — каза той, отрицателно клатейки глава. — Зная, че искаш да съчувствам на този човек. — „Ех, и ти — помисли си, после сложи ръка на рамото й. — Къде отиде чувството за интимност?“ — Но точно сега не съм в състояние…
— Поне си честен, Лу! Не мога да те упреквам за това, че си честен.
„Но аз не съм честен към теб“ — каза си той.
52
Тръгна за вкъщи, но в последния момент реши да остане в „Аврора“. След малко напусна. Не след дълго се оказа блуждаещ пред входа на алеята, водеща към неговия дом. Всъщност нейния дом. Елизабет.
Седна в колата, погледна към къщата и си я представи в леглото. Беше точно два часа през нощта. Не си представяше друг мъж в неговото легло, не изпитваше болезнена ревност; представяше си, че той е в леглото, в нейните прегръдки, което през последните месеци не беше се случвало. Тя му липсваше. Опита се да прогони умората от очите си, като ги разтъркваше с ръце, но тя не си отиваше. Опита се да зачеркне последните няколко месеца в паметта си, но те също не го напускаха. В състояние на крайно изтощение, той бе готов всеки момент да заплаче.
Представи си, че е с Дафи — прегръдки, чукане — а после се опита да се убеди, че това не се е случвало. В следващия момент реши, че всичко е било „ол райт“, както бе станало. Но вече нищо не беше „ол райт“.
Реши, че е напълно объркан. Беше погазил всички свои приоритети отдавна, сега се разплащаше скъпо за своите предишни решения. Спомни си чакалнята на доктора. Спомни си как Елизабет молеше да запазят детето. Говореше си сам, спокойно и неразбираемо дори за седнал до него човек. Мъгливи извинения за неща сторени или казани. Ново бледо усилие да промени миналото. Да се промени миналото! Въпреки тъмнината, въпреки студа, привиждаше му се неговият син, който спокойно си играе на ливадата до къщата. Тя искаше детето, а той не.
„Ние много си приличаме, вие и аз.“ Той чуваше далечния глас на Мило Ландж и се питаше дали тези негови думи му подействаха така разстройващо.
Момче, което рита топка! Момче или момиче? Никога няма да узнае. Скъпа рожба, весело навлизаща в живота, която расте и се развива за радост на неговите (нейните) родители. Чупеше пръстите си до болка, едва задържаше сълзите си. Привидението изчезна, както бе се появило — нямаше никакво дете, играещо в двора. Само трева, трева, която се нуждаеше от косене. Празно, тъмно и съвсем тихо!
„Уморен съм — каза си. — Това е всичко. Много съм уморен.“
— Лу? — Чуваше като насън нежния глас на Елизабет.
Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците и той се чудеше къде се намира. Слънцето бе вече високо, а той лежеше пред вратата, с отворена уста и засъхнал език. Като отвори по-широко очите си, разбра, че все още се намираше на нейната алея.
Погледна през рамо и срещна лицето на жена си — разделяше ги само едно стъкло. Тя му се усмихна.
— Да пием по едно кафе? — стигна до него нейният приглушен глас.