Той поклати отрицателно глава. Това я огорчи, тя се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си, разтърка сънените си очи.
Без да съзнава защо, той помаха с ръка, както учителят бърше черната дъска. „Това никога не е било“ — помисли си. Запали мотора и тръгна.
— Лу? — Тя умоляваше, гласът й бе още по-слаб. — Моля те, Лу!
Той започна да сваля страничното стъкло, спря и заклати глава към нея, оставяйки стъклото между тях, и тръгна бързо на заден ход по алеята. Тя последва колата до улицата, застана и дълго гледа след отдалечаващата се кола. Той я видя в огледалото.
Беше вече доста далече, когато в съзнанието му изплуваха спомени за Джъстин Левит. Именно в този момент той разбра колко много значеше за него това момче, осъзна факта, че цялото емоционално напрежение, което чувстваше преди тяхната раздяла, сега се фокусираше в това момче.
За пръв път за последните единайсет години сега почувства пагубността на аборта, акта, който поиска от жена си, когато тя все още учеше, а той като млад полицай в патрулния екип едва свързваше двата края. Сега почувства нейното дълбоко възмущение, и въпреки че стотици пъти си бе повтарял, че разбира какво преживява тя, едва сега напълно осъзна, че всъщност нищо не е знаел. И никога дори не се е опитвал да я разбере. Тя го бе молила да запазят детето, но той бе отказал твърдо и решително. Твърдоглавец. Все още си спомняше антисептичната миризма в приемната на доктора, както и потта по ръцете, когато четеше — или си мислеше, че чете, разхвърляните стари списания. Като неканени гости в съзнанието му нахлуваха картини от онази приемна. Отново видя сестрата да влиза в стаята, за да му каже, че всичко върви добре. Добре? Зададе си въпроса сега.
Жена му трябвало да полежи около час, бе казала сестрата. Скоро щяла да бъде готова да си върви вкъщи.
Какво му бе дало право? Той бе убил едно човешко същество от неговата собствена плът и кръв в онзи ден. Елизабет не беше отговорна за това; докторът също не бе отговорен. Само и единствено той. Единствено той настоя да бъде прекъснат един живот. След всичко това чудно ли беше, че Елизабет отказа да има друго дете? Беше ли за учудване, че тя се самопогреба в нейната работа и се промени? Чудно ли беше, че в нея все още тлееше чувството за възмущение?
— Не съм сигурен, че ми е приятно да те видя — каза Шосвиц на Болд, веднага щом последният влезе в кабинета на началника си. Лейтенантът го погледна с чувство на изненада. — Изглеждаш ужасно! — добави, оценявайки състоянието на Болд.
— Чувствам се ужасно — съгласи се Болд. — Спах в колата.
— Нови ходове… — каза Шосвиц.
— Трябва да намерим Джъстин.
— Съгласен.
— Как мислиш да направим това? Колко хора мога да имам на разположение?
Шосвиц поклати глава.
— Фил!
— Успокой се! Какво ти е нужно?
— Насочихме се към морските служби, ремонтните сервизи и тем подобни, в непосредствена близост до жилището на Ландж. Но тази кал — по-скоро смес, която намерихме почти на всички места, е нашият ключ, Фил. Една следа с неизвестен край. Намери се на няколко места, дори в неговия апартамент, но все още не знаем източника. Тази кал е единственото нещо, с което разполагаме за сега.
— Значи да проверим „жълтите петна“ за вероятни места?
— Да, това е, което бих направил. Бих проверил „жълтите петна“ и бих съставил една карта на тези места, започвайки от най-близкото до неговото жилище. Оттам ще разширяваме кръга. Ако той разполага с друго място, използвано като скривалище, колко далече би могло да бъде? Съмнявам се, че е много далече. Това не е в неговия стил.
— Би могло да бъде близо до видеомагазина, или до ветеринарната лечебница. Правилно?
— Наистина това е също една възможност. По-малко вероятно е да е близко до видеомагазина. Много е близо до центъра. Но ветеринарния наистина си заслужава труда. Нямаш нищо против да започнем?
— Слушай, ще говоря с капитана веднага щом дойде. Той много иска да намерим детето, както и всички ние. Ако той успее да склони главния, ще разполагаме с допълнителен извънреден фонд и ще можем да включим толкова хора, колкото е възможно и необходимо. Правилно?
— Аз ще започна от неговата стая, а после ще тръгна по външните следи, с които разполагам.
— Навън вали като из ведро — напомни Шосвиц.
Болд вдигна рамене.
— Нищо ново!
Наистина валеше интензивно, макар и не така проливно, както каза Шосвиц. Типичен сиатълски дъжд. Болд паркира пред сградата, в която се намираше стаята на Ландж и задърпа камбанката на входа, докато събуди завеждащия.