— Арестувахте ли момчето? — попита надзирателят. Той бе навлякъл дрехите си набързо и изглеждаше полусънен. — Значи така вашите хора идват в моя дом и обръщат всичко с краката нагоре?
— Имам нужда от достъп до стаята на Ландж. Искам да хвърля и един поглед от покрива също, ако можете да ми осигурите това.
Надзирателят кимна.
— По дяволите, приятелю, вашите хора запечатаха неговата врата, не съм аз. Показах им цялата сграда — от мазето до тавана. Навсякъде пръскаха някакъв прах. Гадно лайно е този прах. Но щом ви служи…
Той отключи стаята на Ландж и вратата на тясната стълба, водеща към една малка мансарда.
Болд отвори вратата на стаята, след като скъса светлооранжевата лента с надпис: „Полицейска забрана — не влизай!“. Стаята изглеждаше както предния ден, само че сега Следственият отдел бе направил много по-подробно проучване. Прах за откриване на отпечатъци имаше навсякъде. Стаята като че беше боядисана с този прах. Болд отиде до прозореца и погледна навън: две по-ниски сгради вляво от него и една по-висока тухлена сграда вдясно. Улукът на покрива на една по-далечна сграда бе пълен с мътна вода. Но иначе, накъдето и да погледнеше, виждаше трева — плътна, зелена трева. Не се виждаха места, откъдето човек би могъл да вдигне кал с обувките си.
Той гледаше през прозореца и мислеше за момчето. Дали е живо? Ще имат ли късмет да го намерят? Ние правим това, което искаме, бе казала Дафи. Сами избираме и създаваме начините и подходите. „Искам да го намеря“, каза на глас Болд в празната стая и гласът му прозвуча странно за самия него.
Тръгна нагоре по тясното стълбище и си спомни за подобно изкачване в къщата на Фабиано. Но тук нямаше убити жени в горния край на тези стъпала, а само бъркотия, пълна с разни кутии мансарда и тук-там петна от пръснатия прах за пръстови отпечатъци по твърдите повърхности. Болд тършуваше из стаята разсеяно, без да е сигурен какво точно търси, и като не намери нищо, стъпи на дървената стълба, изправена до най-далечната стена, под капака на тавана, която водеше към покрива на къщата. Заизкачва се нагоре, трудно мина през отвора на тавана, умората го теглеше надолу; качването, макар и непродължително, сякаш го доизтощи. Валеше още по-силно в този момент, той вдигна яката на дрехата си, огледа отвора и условията за излизане на покрива и връщане обратно. Покривът бе намазан дебело с черна смола и имаше набраздени каналчета, по които се стичаше дъждовната вода.
Болд стъпи в една локва и си намокри десния крак. Изруга и отскочи бързо, но станалото бе станало. Кракът му се хлъзгаше в подгизналата обувка. Придвижи се към края на покрива и погледна. На север се простираше огромно застроено пространство. Безкрайно море от двуетажни сгради, покриви и комини. Дъждът падаше върху тила на Болд и се стичаше във врата му. Нямаше начин да остане сух при такъв дъжд, въпреки че се опита да повдигне спортната си дреха и яката. Не помогна. В източна посока — още повече сгради, на запад — същото. Чувстваше, че бе безсмислено повече да оглежда околностите на къщата докато не погледна на юг, към канала. Видимо Ландж бе вървял някъде там и систематично бе цапал гуменките си с кал, разнасяна по различните адреси на убийствата. Дали тази кал нямаше нещо общо с ритуала на убиеца? Дали имаше някакво скривалище, в което да подслонява поне временно своята експлозивна натура, или стаята му в тази къща беше единствена? „Мога да го намеря, ако поискам — помисли си Болд. — А аз много искам.“
Огледа околността пред себе си много внимателно. Дъждът се просмукваше и мокреше вече раменете му. Краката му бяха мокри от коленете надолу. Започна да потръпва от студ. Оглеждаше къщите на групи и една по една. После свали погледа си и погледна към задния двор на сградата на покрива на която стоеше, и видя нещо интересно. Не беше кал, а ограда с верижни връзки между коловете, и покрай нея тясна пътечка прорязваше бурените.
Болд се забърза към капандурата, отново улучи същата локва, но този път намокри само левия си крак. Спусна се надолу и затвори капака над себе си, после по дървената стълба, докато се намери на пода. В бързането не бе забелязал треските по дрехите от капандурата и от дървената стълба. Мансардата миришеше странно след освежителния дъжд, на нещо като плесен и прах. Заслиза надолу, прескачайки шумно по две-три стъпала, за малко да събори надзирателя, който бе излязъл да разбере какъв бе този шум. Болд не му обърна никакво внимание — продължи да бърза по скърцащите стъпала. Оказа се отново под дъжда и тази влажна, почти наелектризирана миризма на свежест.