— Загубихме връзката. Грешна дума — каза тя бързо. — Погубихме… Погубихме себе си, аз мисля. А преживяхме чудесни моменти, Лу! Най-хубавите! Готова съм да направя всичко, за да се върнат тези времена. Всичко. Честно.
Той въздъхна дълбоко.
— Аз постъпих несправедливо и за двама ни. Разбирам това сега.
— И двамата сме виновни.
— Всичко това започна много, много отдавна, Елизабет. Започна първо докато ти беше още в училището, мисля.
Тя знаеше точно какво искаше да каже той, затова кимна плахо с глава.
— Да. Правилно. Така е.
— Болд! — извика неговото име Шосвиц някъде зад вратата на стълбището.
Болд вдигна ръка и нежно отдръпна косата, която закриваше лицето й. Въздъхна тежко.
— Липсваше ми, Бейб!
— Чух новината, че сте го хванали — каза тя. — Поздравления.
— За това ли дойде?
Тя кимна.
— Да. Помислих, че бихме могли да прекараме известно време заедно… Искам да кажа… Ако имаш желание.
— Аз искам — каза той. — Но не всичко е свършено все още. Много бих искал да е свършено. Но някакъв мъж — някой измежду нашите служители — месеци наред ни е водил по грешни следи. Без неговата намеса да сме хванали престъпника много по-рано.
— Дубльор? — каза тя.
— Ние сме достатъчно сигурни в това.
— Значи през цялото време си бил прав? Ти ми намекна за това още през юни.
— Имах подозрения всичко на всичко. Всичко беше само предчувствия и подозрения тогава. — „Само инстинкт“ — мислеше си той и същевременно се питаше защо бе допуснал недоверие към собствените си инстинкти.
— Ти си добро ченге, Лу Болд!
Шосвиц отново извика неговото име.
Болд се наведе и я целуна по бузата.
— Не съм се къпала цяла седмица — прошепна тя.
Той изведнъж разбра, че тя бе почти без грим. Прекара пръста си по нейните устни.
— Струвало ти е много нерви, за да дойдеш тук. Благодаря ти.
— Ела си вкъщи тази вечер. Моля те, върни се тази вечер.
— Не зная.
— Вечеря? Домашно приготвено месо?
— Може би за вечеря.
Тя го целуна набързо в устата. Това го зарадва. Тя се обърна и отвори вратата.
Шосвиц го настигна в колата и му подаде малко радио и слушалки.
— Ще можеш да чуваш всичко, което се говори, Лу. Ти ще бъдеш най-близо до мястото на действието. Ако ти се стори, че нещата отиват към нещо лошо… вземай решение и действай. Ние ще ти окажем пълната подкрепа откъм паркинга. Ще слушаме и ще записваме всичко отвън — очаквайки твоята команда. Но без излишни геройства, Лу.
— Лейтенанте, не би ли трябвало да преразгледаме всичко това? Да премислим отново всичко.
— Ти самият каза, че всеки момент дубльорът може да напусне града. Може да не ни се удаде втори подобен случай; нали двамата се съгласихме, че някакъв вид изповед е почти единственото средство, което ще го предизвика да клъвне. Той дърпаше конците и ни водеше за носа месеци наред, Лу. Не искаш ли да го заловим?
Въпросът бе риторичен. Болд не го удостои с отговор. Вместо това каза:
— Защо, по дяволите, Крамер си навира носа тук?
— Той винаги става нервен в такива случаи. Познаваш Крамер. Той винаги иска да бъде Големият мъж. Но в това ти си Големият мъж, Лу. Той покрива страничните изходи. Той ще се държи добре.
— Задръж го в колата му.
— Така и ще направя.
Няколко минути по-късно Болд бе вече седнал при Док Диксън, без да каже нито дума. Док Диксън се занимаваше с ноктите си, използвайки острието на една златарска отвертка. Най-после телефонният интерком забръмча. Диксън отговори, кимна няколко пъти и каза:
— Изпратете я тук.
Беше съгласувано Дафи да спази всички формални процедури при влизането си, за в случай на наблюдение от страна на Ройс. Тя влезе в офиса и двамата мъже се изправиха на крака.
— Всичко е уредено — каза твърдо. Погледна Болд за миг и веднага отмести погледа си. Посещението на Елизабет в главната квартира на полицията бе поохладило нейното настроение.
Болд каза:
— В реални условия обикновено са необходими няколко минути, за да се обясни на Док Диксън целта на посещението и да се получи разрешение за разговор с Ройс. Добре е да постоиш тук дори малко повече.
Тримата чакаха в напрегнато мълчание. Дафи гледаше непрекъснато голямата стрелка на огромния стенен часовник.