— Кой е той? — Гласът му прозвуча патетически, но приглушено.
— Като че ли е пресата — каза тя. — Площадката за паркиране е пълна с представители на пресата. — Тя наблегна върху това, опитвайки се да алармира Болд. — Нещо става на горния етаж, може би.
— Защо полицаите ги извеждат навън? — питаше той учуден, гласът му изведнъж стана по-ясен, от което Болд разбра, че той гледа през прозореца навън, а после се обърна с лице към Дафи. — О, боже мой! Вие? Вие сте ченге, нали?
— Джеймс! — извика тя.
Болд долови боричкане, раздиране на блузата и микрофонът замря. Доктор Диксън бе чул колите. Той разтвори завесите и Болд видя десетки репортери през високия прозорец. Някой бе подшушнал на пресата. Той се впусна през вратата по посока на подготвителната зала.
Втурна се през вратата. Някакво момиче, на не повече от петгодишна възраст, лежеше мъртво на една маса, покрито до брадичката със зелена покривка. Отворените му очи гледаха втренчено в тавана. Болд се вцепени от тази гледка, неспособен да отмести погледа си. После побягна към далечната врата, издърпвайки едновременно револвера си, насили вратата и влезе. Стаята бе празна. Радиопредавателят и парче от блузата на Дафи лежаха на пода.
Той се втурна в следващата стая, където секретарка с пепеляво лице втренчи поглед към него. Неспособна да говори, тя посочи една отворена врата в дъното на коридора. В далечния край на дълга зала Болд забеляза бързо отваряне на врата, при което видя силуетите на две фигури. Сетне вратата се затвори и в коридора стана тъмно.
60
Той бе изправен пред две алтернативи: можеше да използва малкия си предавател, закачен на колана, да уведоми Шосвиц, че Дафи бе отвлечена като заложница (при това Шосвиц бе длъжен да предаде тази информация в отдела „Специални оръжия и тактики“) или да тръгне подир двамата сам. В този кратък момент на нерешителност той бързо прецени, че при толкова радиосмущения, външният екип едва ли ще е разбрал какво бе станало — че Дафи бе отвлечена като заложница. Ако те бяха заподозрели такова действие, те биха му се обадили по другия предавател, което означава, че все още не знаеха — една ситуация, която не би могла, е, и не би трябвало да продължава много дълго. Той трябваше да действа бързо.
Дългът го задължаваше да информира своя лейтенант за създалата се ситуация, но умът и сърцето му диктуваха да пренебрегне дълга. Той не се доверяваше на екипите на Специалния отдел, на техните способности да оперират правилно в кризисни положения, въпреки тяхната специална подготовка. Болд не беше склонен да рискува, да им позволи да добавят и Дафи в списъка на своите неуспешни спасителни операции.
С влизането си в коридора на сутерена, без да се обади на своя началник той разбра напълно, че нарушаваше процедурата, че в последна сметка ще бъде държан отговорен както за неговото решение, така и за изхода от тази ситуация. В това не можеше да има никакво съмнение.
С револвер в ръка пробяга дългия коридор, минавайки покрай картонени кутии и складови помещения, отвори вратата в края на коридора и тръгна бавно, с търсещ поглед и напрегнат слух, готов да отговори и на най-малкото движение. Тази врата осигуряваше достъп до пожарното стълбище, а от тази до приземния етаж на Медицинския център.
Някакъв мъж слизаше бързо по стъпалата с широко изблещени очи. Той мина покрай Болд и продължи надолу, без да каже нито дума. Болд се сниши, хукна нагоре по стъпалата с насочен към горното ниво револвер и бързо се оказа на нивото на приземния етаж.
На това ниво, което фактически бе приземният етаж на Медицинския център, той се спря да си поеме дъх и да реши дали Ройс е продължил по стълбището нагоре или е влязъл в болницата на това ниво? Отговорът на този въпрос дойде, когато случайно съзря двама души с каменни лица да завиват по стълбата над него, стараейки се да не будят подозрения. Болд прибра револвера в кобура, дръпна леката врата и бързо влезе в болницата.
Забеляза ги почти веднага: Ройс я държеше здраво, близо до себе си и я водеше с бързи крачки напред. Скъсаната й блуза висеше на нея. Хората изплашени им даваха път.
Детективът се прилепи до един вход, внимавайки да не бъде забелязан. В коридора имаше тълпа от хора, напълно объркани от това, което виждаха. Ройс продължаваше да се оглежда през рамо наляво и надясно и тласкаше Дафи напред. За да се маскира, доколкото е възможно, Болд съблече якето си и го завърза на кръста си, за да не се вижда кобура с револвера. С наведен към пода поглед той тръгна през коридора, където тълпата вече не виждаше Ройс. С хлътнали и провиснали рамене и поглед, насочен към олющените бомбета на обувките, които не бе почиствал от няколко седмици, Болд се придвижи до фоайето. Само два пъти погледна нагоре.